За Първенството на Римския Папа - Част 5

Не са ли равнопоставени всички свещенослужители?{1}

Според някои православни, всички чинове в църквата (тези на дякона, свещеника, епископа, архиепископа и патриарха) са равнопоставени и никой не е по-голям от другите, но единственото, по което се различават, са техните отговорности и ролята им в църквата.

В действителност обаче, нещата не стоят точно така. Дори според православното разбиране, свещениците имат по-голям авторитет и свещенически права от дяконите. Един дякон не може да ръководи освещаването на Евхаристия (Свето Причастие) или да прощава грехове, например. По същия начин, епископът има по-голям авторитет от свещеник или дякон, тъй като един епископ може да ръкоположи или да отлъчи свещеник или дякон – само епископът притежава, на местно ниво, в своя диоцез, властта да ‘свързва и развързва’. Един свещеник или дякон няма това право. И, в реда на поместната власт, един митрополит или архиепископ има власт над обикновения епископ, тъй като на митрополита или архиепископа е поверено управлението на определена територия. А патриархът управлява над дори по-голяма територия.

Дори съборът в Никея, в своя VI канон, постановява:

“Нека древните обичаи в Египет, Либия и Пентаполис{2} да наложат това, че епископът на Александрия има юрисдикция над всички тях, тъй като това е обичаят и при епископа на Рим. По подобен начин, в Антиохия и другите провинции, нека църквите да запазят своите привилегии.”

С други думи, Съборът признава, че епископът (патриархът) на Александрия има юрисдикция над всички други епископи в Египет, Либия и Пентаполис, тъй като епископът на Рим (който имал върховната, вселенска власт) е признал, че местната, регионална власт в тези райони принадлежи на епископа на Александрия.

И в VII Канон от събора в Никея е написано:

“Тъй като обичаят и древната Традиция са постановили да бъде почитан епископът на Аелия{3}, нека той има наследственост по чест, запазвайки обаче поместните права на столицата (Кесария{4}).”

Тоест, епископът на Йерусалим е заемал почетно място, но не е имал никаква реална власт над другите епископи, и сам остава под местната власт на епископа на Кесария, който бил столица на Палестина по онова време, и епископът на Йерусалим бил под юрисдикцията на епископа на столицата.

Правилно е да се твърди, че има само три апостолски служения в църквата – тези на епископа, свещеника и дякона. И също така е вярно, че всички епископи са равни по основната същност на своето служение. папата, например, е просто епископ на Рим. Той не е някакъв ‘супер-епископ’ или нещо повече от епископ. Като апостол Петър, който е бил един от апостолите, папата е един от епископите. Но, както апостол Петър, той е епископ, който е получил служението да запазва единството и православността (истинността) на всички свои братя-епископи:

“31. И рече Господ: Симоне, Симоне! Ето, сатаната поиска да ви сее като пшеница;
32. но Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти; и ти някога, кога се обърнеш, утвърди братята си.“
(Евангелие от Лука 22:31-32){5}

Или, ако се опитаме да направим едно съвременно сравнение за пояснение, папата е подобен на капитана на един баскетболен отбор – той е просто играч, както всички останали, но той е и играчът, върху когото лежи специалната отговорност да запазва единството на отбора и да поддържа ‘истинността’ на играта. Това е, по-просто обяснено, католическото разбиране за първенството на Римския папа.

Дяконите нямат същата власт като свещениците, и свещениците не са равни по власт на епископите. И не всички епископи са равни по отношение на своите служение и отговорности. Митрополитът или патиархът имат по-големи отговорности от епископа на някой малък град. И Библията потвърждава наличието на йерархия в служението в църквата, и това, че някои служения са по-големи от други:

“28. И от вас Бог постави в църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители; после такива, които имат сили чудотворни и дарби за лекуване; след това застъпници, управници и такива, които да говорят разни езици.
29. Нима всички са апостоли? Всички ли са пророци? Нима всички са учители? Всички ли са чудотворци?
30. Всички ли имат дарби да лекуват? Всички ли говорят езици? Всички ли са тълкуватели?
31. Показвайте ревност за по-добри дарби, и аз ще ви покажа път още по-превъзходен.”
(Първо послание до Коринтяни 12:28-31)

Това прави властта на един свещеник, например, по-голяма от властта на дякона. И, по същия начин, прави властта на епископа на Рим по-голяма от властта на епископа на някой малък град в Сирия, например. Всеки от тях има своето служение, дадено от Бога, но някои служения са по-големи от други.

А какво да кажем за лошите папи от средновековието?{6}

Разбира се, през вековете е имало и лоши папи. Историците биха казали, че около 12 от 266 папи са били покварени. Бенедикт IX е бил негоден папа, който е управлявал от 1032 до 1045 г. Той става папа още като младеж, и на около 20-годишна възраст бил като повечето млади мъже на тази възраст – тичал след много различни жени. Той станал причината за бунт в Рим, защото на хората им омръзнало от него. Може би най-лошият папа е бил Александър VI (1492-1503 г.). Той имал няколко извънбрачни деца, родени преди и по време на управлението му като папа. В репертоара му влизали подкупност, измама, разврат и всичко друго, което можете да си представите. Папа Инокентий VII (1484-1492 г.) и папа Лъв X (1513-1521 г.) били от фамилиите Борджия и Медичи, които били нещо като мафията на средните векове. Те били известни в Италия. Тези трима папи имат голям принос към вълненията, довели до Реформацията.

Реформацията, на свой ред, не успява да избегне много от същата поквара, в която обвинявала Католческата църква. Мартин Лутер бил отвратен от действията на много протестанти, които притежавали власт. Църковният историк Джон Лаукс (John Laux) пише:

“... в неговия собствен Витенберг, където протестантските принцове си присвоили най-богатите епископии и манастири за собствено ползване... докато проповедниците често живеели в крайна нищета. Започнали да процъфтяват безверитето, неморалността и пороците...”

През 1545 г. Мартин Лутер пише за Реформацията в писмо до съпругата си:

“Нека да излезем от този Содом. Предпочитам да се скитам бездомен и да прося за хляба си от врата на врата, вместо да отровя моите бедни последни дни с театъра на всички тези безредия. Всеки ден изживяваме това, че хората днес са седем пъти по-зле, отколкото дори преди, под властта на папството; те са по-алчни, по-нецеломъдрени, по-завистливи, по-невъздържани, по-нечестни...” (Джон Лаукс, Църковна история, 431 стр.) (John Laux, CHURCH HISTORY, p.431)

Някои хора биха посочили лошите папи като доказателство, че Бог не е установил папството чрез апостол Петър. Католическата църква твърди, че нейното учение е непогрешимо, но не твърди, че хората, които са част от църквата, са съвършени. Дори Иисус е избрал един лош ученик, Юда. Ние никога няма да кажем “Иисус не може да е Спасителят, защото е имал лош ученик.” Десет от учениците Му Го оставят.

Това, което е удивително по отношение на лошите папи, е че те не говорят по въпроси на вярата и морала. Те са можели да създадат всякакви побъркани доктрини от авторитета на своята папска власт, но не са го направили. Това е свидетелство в полза на папството. Това, че тези папи не са дефинирали никакви доктрини, е част от Божието обещание за непогрешимост. Бог не само ще насочва папите в тяхното учение за вярата, но и ще ги предпазва от неправилни, еретични учения. Бог е пазил църквата по време на тези периоди, когато е имало лоши папи.

Трябва да отебележим също така, че 78 папи са канонизирани за светци, и още 10 са блажени, което със сигурност показва, че са били много добри папи.

Папата не е ли злоупотребявал с власта си?{1}

Да, имало е периоди в историята, когато папите са злоупотребявали с властта си. Папа Йоан Павел II се извини за това. По принцип, папите са се намесвали, само когато сериозни проблеми са застрашавали вселенското единство и православност (истнинност) на църквата. За да илюстрираме това, нека вземем предвид свидетелството на свети папа Григорий Велики{7} (ок. 590 г.). В своята кореспонденция с византийския епископ на Сиракуза в Сицилия (Сицилия била византийска провинция по онова време), той обсъжда нов кандидат за константинополски патриарх. Папа Григорий пише:

“Що се отнася до това, което той казва, че той е подчинен на апостолския престол (Рим), аз не знам за епископ, който да не е, ако бъде намерена вина в епископите.” (Папа Григорий I, Послание до Йоан) (Pope Gregory I Ep. Ad. Joan)

С други думи, свети папа Григорий казва, че един епископ е подвластен на Рим, само ако и когато този епископ се отклони от православието (в смисъл истинността на вярата – б.пр.), и тогава трябва да бъде поправен и порицан от Рим. Свети папа Григорий не е вярвал (нито някой от неговите предшественици или наследници е вярвал), че Римският папа трябва да управлява другите църкви, но че другите епископи трябва да признават авторитета на Рим, когато възникват спорове – спорове, които застрашават вселенското единство и православната вяра на цялата Католическа църква.

Ако някой папа е действал като ‘крал’ (или цар), понякога той просто е бил принуден да играе тази роля, тъй като константинополският император постоянно е водел борба с римските папи за контрола над вселенската църква. Източните императори често смятали себе си за “глава на църквата” и се провъзгласявали за “Христос на земята”. И, в тази си роля, те понякога водели църквата в ерес. И единствената власт на земята, която можела да им противостои, бил римският папа. Има немалко примери за източни светци, които апелирали до римския папа, когато източните императори налагали ерес на църквата. Например:

Монтелитската ерес, макар да признавала в Иисуса Христа две природи – една човешка и една Божествена, смятала, че Христос е имал само една воля – Божествена. Свети Максим Изповедник (познат също като свети Максим Богослов) (живял ок. 580-662 г.) става защитник на защитената от събора в Халкидон позиция, а именно, че Христос е имал две воли – една Божествена и една човешка. През 645 г. свети Максим води дебат в Рим с константинополския патриарх Пир I (Pyrrhus I) (патриарх 638-641 г.), който е поддръжник на Монотелитската ерес. Свети Максим е толкова убедителен, че патриарх Пир не може да отрече правотата му и към края на дебата привидно приема неговата гледна точка. След смъртта на император Хераклеон и възкачването на трона на император Констанс II през 641 г., който е поддръжник на монотелитската ерес, патриарх Пир се завръща в Константинопол и отново става открит поддръжник на монотелитската ерес. През 649 г. свети папа Мартин I (папа 649-653 г.) свиква събор в Рим, на който 105 епископи заклеймяват монотелитската ерес. Смята се, че официалните декрети на този синод са записани от свети Максим Изповедник. Заради своята борба с ереста на монотелизма, свети папа Мартин и свети Максим биват арестувани през 653 г. по заповед на император Констанс. Свети папа Мартин бива осъден без процес и, след дълъг и изтощителен престой в затвора, бива заточен на Кримския полуостров, където умира през 655 г. Свети Максим бива изпратен в Константинопол, където е подложен на множество унижения и бива съден като еретик през 658 г. пред поддържащите монотелитската ерес император Констанс II и константинополски патриарх Петър (патриарх 654-666 г.). Свети Максим Изповедник бива изпратен в заточение. През 662 г. Свети Максим отново бива изправен на съд, отново бива осъден като еретик и бива изтезаван след процеса. Отрязан е езикът му, за да не може повече да проповядва. Отрязана е и дясната му ръка, за да не може да пише срещу срещу ереста на монотелизма. След това е заточен на територията на днешна Грузия, където умира през 662 г.
Свети Теодор Студит (759-826 г.), заради противоречия с император Никифор (упр. 802-811 г.) и с константинополския патриарх свети Никифор (патр. 806-815 г.), бива изпратен в заточение на Принцовите острови (група от 9 острова близо до брега при Истанбул, Турция). По време на заточението си, свети Теодор пише голям брой писма, вкл. до папа Лъв III (папа 795-816 г.):
“Нека той (Константинополският патриарх Никифор) да свика на събор тези, с които има разногласия, ако не е възможно да присъстват представители на другите патриарси, което може да стане, ако императорът поиска да присъства западният патриарх (Римският папа), на когото е дадена власт над вселенския събор; но нека има мир и единство, като той изпрати писмата от събора до Първия Престол.” (свети Теодор, Patr. Graec. 99, 1420)
През 867 г. папа Николай I (папа 858-867 г.) кани двамата братя - славянски първосветители, светите Кирил и Методий, в Рим, тъй като мисията за покръстването на Моравия става причина за раздори между епископа на Залцбург Теотмар, и епископа на Пасау (Passau, Германия), които искали църковен контрол върху територията на Моравия. През 868 г. двамата братя пристигат в Рим, носейки мощите на свети папа Климент I (или свети папа Климент Римски, папа 92-99 г.). По това време вече папа е Адриан II (папа 867-872 г.), който подкрепя мисията в Моравия, и официално разрешава богослуженията на славянски език. За да бъде разрешен спорът за Моравия, папа Адриан обединява Моравия и Панония, оформяйки диоцез, независим от Германия, и назначава свети Методий за архиепископ на новия диоцез. По-късно, през 870 г., крал Луи и германските епископи извикват свети Методий на събор в Ратисбон (Ratisbon, на територията на днешна Германия). На този събор свети Методий бил свален от поста си и изпратен в затвора. Три години по-късно, свети Методий е освободен по заповед на папа Йоан VIII (папа 872-882 г.) и е възстановен като архиепископ на Моравия.

Тези източни светци, както и много други, се обръщали към Рим, за да защити Рим православието от тези императори-еретици и от епископите-еретици, които се присъединявали към тях, или за да разреши Римският папа възникналите спорове, които биха могли да застрашат вселенското единство и православната (истинна) вяра на цялата Католическа църква.

Постоянните конфликти между византийските императори и папата стават причината, римският папа да има поведение, подобно на ‘император’. И това било едно необходимо зло, защото Източната империя се била превърнала в нещо подобно на политическа теокрация{8} и понякога политизирала християнската вяра. Това наложило, Римският папа да действа по светски начини и да упражнява властта си по светски маниер. Ако папата не бе направил това, днес ние всички бихме били ариани, или монофизити, или иконоборци.

От къде идва думата ‘папа’{1}

Думата ‘папа’ не е пост, но просто нарицателно за римския епикоп. Свети апостол Петър завършва живота си като римски епископ, и неговото служение като глава на вселенската църква бива наследено от римските епископи. ‘Папа’ е нарицателно от началото на 4 век. То идва от гръцката дума ‘papa’, която означава ‘баща’, ‘отец’ или ‘патриарх’. Тя не е била запазена само за римския епископ. Всъщност, в древната църква е имало трима поместни епископи: (1) Рим, (2) Александрия (в Египет), и (3) Антиохия (в Сирия), в този ред на църковната йерархия. И трите патриархата били получили своя авторитет (власт) от свети апостол Петър и от връзките между свети апостол Петър (в Рим) и неговите ученици Марк (в Александрия) и Еводий (в Антиохия). Наличието на патриарси в различните части на света било необходимо по онова време, тъй като още не съществували начини за бърза комуникация и транспорт. Ето как папа свети Дамас I{9} описва тази традиция, пишейки през 382 г.:

“Макар всички католически църкви по света представляват една невеста Христова, въпреки това, светата Римска църква има първенство не по съборно решение на църквите, но е получила първенство чрез евангелския глас на нашия Господ и Спасител, Който казва: ‘ти си Петър...’ (Евангелие от Матея 16:18-19). В добавка към това имаме и избрания съсъд, най-блажения апостол Павел, който, заедно с Петър в град Рим по времето на цезар Нерон, наравно посвещава споменатата света Римска църква на Господа Христа; и чрез своето присъствие и своя внушителен триумф, те я (Римската църква – б.пр.) поставят на първо място между другите църкви от всички градове по света. Първият престол, следователно, е този на апостол Петър, този на римската църква, която няма нито петно, нито недостатък, нито нещо друго подобно. Вторият престол е този на Александрия, посветен от името на блажения Петър от Марк, неговия ученик и евангелист, който бил изпратен от апостол Петър в Египет, където проповядвал словото на истината и завършил славното си мъченичество. Третият престол е този на Антиохия, който принадлежал на най-блажения Петър, където той първо обитавал, преди да дойде в Рим, и където името ‘християни’ било използвано за първи път, като за нови хора.” (Декрет на Дамас #3, 382 г.) (Decree of Damasus # 3, 382 A.D.)

Тоест, в древната църква е имало трима патриарси, всеки от които е отговарял за управлението на църквите на трите познати тогава континента – Рим управлявал Европа и Запада, Александрия управлявала Източна Африка, а Антиохия управлявала Азия. И все пак, Рим държал първенството и бил последната, върховна инстанция от тези три патриархата. И тъй като всеки от тези трима епископи бил патриарх, и тримата били наричани ‘папа’ – тоест, ‘Папа на Рим’, ‘Папа на Александрия’ и ‘Папа на Антиохия’. Рим имал първенство между тях, не защото неговият епископ бил ‘папа/патриарх’, но защото римският епископ бил действителният наследник на свети апостол Петър.

Източно-Православната църква е водена от Константинополския патриарх. В ранната църква, Константинопол не е бил патриархат. Византийските императори няколко пъти се опитали да направят Константинопол патриархат, защото там била църквата на императора и политическата столица на Източната империя. Рим обаче неколкократно отказва да ратифицира тези опити. Едва през средните векове, сред падането на Александрия и Антиохия под мюсюлманска власт, Рим признава Константинопол за първия (по власт) източен патриархат.

БЕЛЕЖКИ

По данни от The Pope, Bishop of Rome - Catholic and Orthodox relations.

Пентаполис (Pentapolis) – от гр. ‘penta’ – пет, и ‘polis’ – град – географска или институционална група от пет града. В случая се отнася към група от пет гръцки колонии в Северна Африка, известни също като 'Pentapolis inferior' – 'долен Пентаполис'. Той бил съставен от градовете Кирена (Cyrene) с неговото пристанище Аполония (Apollonia), Птолемей (Ptolemais), Барка (Barca) и Беренике (Berenice) (съвременен гр. Бенгази, Либия). Този Пентаполис е споменат в официалната титла на Православния Александрийски Патриарх и на Папата на Коптската Православна Църква. - En.Wikipedia.org - Pentapolis

Аелия Капитолина (Aelia Capitolina) – град, построен от император Адриан (76-138 г. сл. Р. Хр.), на мястото на град Йерусалим, който през 70 г. сл. Р. Хр. бил в развалини след еврейското въстание (66-73 г.). В случая се има предвид епископът на град Йерусалим, тогава наричан Аелия. - En.Wikipedia.org - Aelia Capitolina

Кесария (Caesarea) – древен пристанищен град на израелското средиземноморско крайбрежие, по средата между Тел Авив и Хайфа. Съвременният град Кесария има население от 4500 души. - En.Wikipedia.org - Caesarea

Всички цитати са по Библия, издание на Светия Синод, София, 1998 г.

По данни от The Pope

Свети папа Григорий I (познат като свети Григорий Двоеслов или свети Григорий Велики) (ок. 540-604 г.) – римски папа от 590 до 604 г., доктор на църквата (от лат. ‘doctor ecclesiae’), един от шестте латински Отци на църквата. Първият папа-монах. Роден в заможно римско семейство, свързано с църквата. Неговият пра-пра-дядо бил папа Феликс III (папа 483-492 г.). Трите сестри на бащата на свети Григорий били монахини, а майка му е светица. Григорий получава добро образование по латински език, природни науки, история, математика и музика, и много добре бил изучил правото. След смъртта на баща си, свети Григорий превръща семейното имение в манастир, посветен на свети апостол Андрей, и сам приема монашеско пострижение. Като папа, свети Григорий засилва мисионерската дейност на църквата сред варварите в Северна Европа. Свети Григорий отстоява първенството на Римския епископ, казвайки, че Римският епископ е ‘служител на Божиите служители’ и отговаря за своето свещеническо служение директно пред Бога. Той формулира ясно доктрината за чистилището, където душата е осъдена да премине пречистване след смъртта си, но може да започне този процес по време на земния си живот чрез добри дела, послушание и християнски живот, правейки предстоящите мъки в чистилището по-леки и по-краткотрайни. През цялото си служение като папа, свети Григорий работи за разбирателство между Източната и Западната част на църквата, засилвайки в същото време папската власт. Сред творбите му са проповеди (ок. 64 проповеди са признати за автентични, написани от свети Григорий), ‘Коментар върху Йов’, по-познат с латинското си наименование ‘Magna Moralia’, ‘Правила за пасторите’, запазени са и копия на някои негови писма. Най-известната му творба, заради която в Православната църква свети Григорий е наречен Двоеслов, са неговите ‘Диалози’ – сборник с чудеса, знаци и изцеления от живота на италианския светец Бенедикт Нурсийски (ок. 480-547 г.). Почитан от Римокатолическата и Православната църкви. - En.Wikipedia.org - Gregory the Great

Теокрация – от гр. ‘theos’ – бог, и ‘kratos’ - власт. Форма на обществено управление, при която главата на църквата и духовенството изпълнява функциите на светската власт; политическо господство на духовенството.

Свети папа Дамас I (ок. 305-383/384 г.) – роден на територията на днешна Португалия, тогава част от Западната Римска империя. Баща му бил свещеник. Папа от 366 г. до смъртта си през 384 г. През 382 г. папа Дамас I наема свети Йероним (ок. 347-420 г.) да преведе цялата Библия на латински, за да замести множеството съществуващи нискокачествени старолатински преводи. Папа Дамас направил свети Йероним своя дясна ръка, като го назначил за свой секретар. По разпореждане на папа Дамас били реконструирани римските катакомби, и самият папа съставил стихотворен пътеводител по тях. Епитафиите били изсечени с елегантен латински шрифт върху мраморните плочи от папския калиграф Филокал. -Уикипедия - Дамас I