Великата Схизма – Част 1

Великата схизма от 1054 г. има дълга предистория. Схизмите преди 1054 г. са били основно между едната свята, Католическа и Апостолска Църква, и тези части от Църквата, които са отхвърляли решенията на Вселенските събори. Макар сегменти от Църквата да са отпадали при разпространението на ереси, като отпадането на Асирийската (несторианска) и Ориенталната Православна (монофизитска) църкви след съборите в Ефес (431 г.) и Халкидон (451 г.) съответно, Източната и Западната част на църквата бяха единни и в общение през по-голямата част от първите 1000 години църковна история.

Проблемите между двете части на едната свята, Католическа и апостолска Църква имат в основата си много нерзбирателства, включително въпросът за Филиоквето. Нека разгледаме по-подробно историята, довела до Великата схизма.

Ереси в ранната църква{1}

От основаването си до 1054 г., Църквата се бори с множество ереси. Както ни предупреди сам нашият Господ Иисус Христос, “Защото ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха; те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат.” (2 Тимотей 4:3-4). За съжаление, в немалко случаи императорите на Източната Римска Империя, или Византия, заедно с епископа на Константинопол, са заставали на страната на еретиците, докато Римският епископ е защитавал православното, истинно учение на светата Църква Христова. Тук накратко ще разгледаме основните ереси, станали причина за тези временни схизми.

Арианска ерес

В навечерието на Първия Вселенски събор в Никея през 325 г., арианската ерес се разпространява и става много популярна в Източната част на Църквата, имайки в същото време много ограничено влияние в Западната. Арий (256-336 г.), презвитер от Александия, учел, че Христос бил само създание Божие, създаден от нищо ('ex ouk onton’), тъй като е имало време, според учението на Арий, когато Синът “не е бил”, и време, когато Синът е бил създаден, докато Бог е Вечносъществуващ. По този начин, Арий отхвърлял божествената природа на Христа. Според Арий, Бог бил не Света Троица, но само един Бог – Бог Отец, а Христос бил Син Божий само фигуративно, или чрез осиновяване, но по природа се различавал от Отца. Според учението на Арий, Синът не бил равен на Отца, и Логосът (Словото Божие), Разумът, присъщен на Божествената природа, бил само определение на Сина, но не и отделен Ипостас, отделна Личност от Светата Троица, поради което наименованието Син Божи било, според Арий, само образно.

Някои историци смятат за основоположник на арианската ерес Павел от Самосата, Антиохийски патриарх от 260 до 268 г. Според Павел, Човекът Иисус се различавал от Словото Божие, и станал Син Божи само заради своите заслуги. Три поредни поместни антиохийски събора (през 264, 268 и 269 г.) отлъчват Павел, но не потвърждават и не приемат постановлението, че Синът е ”единосъщен” с Отца, страхувайки се, че това би довело до прекалено буквално тълкуване на термина, като една материална или абстрактна същност, подобно на учението на езическите философии.

Арианската ерес била отхвърлена от Първия Вселенски събор в Никея през 325 г. Папа свети Силвестър I (папа 314-335 г.) бил представен на събора от свои легати. Основната причина за свикването на събора било широкото разпространение на арианската ерес сред вярващите и дори сред свещенослужителите в Източната част на Църквата. Съборът въвежда термина “единосъщен”, постановявайки, че Синът е “роден, несътворен, единосъщен с Отца”, тоест, че Синът Божи сам е Бог, Вечносъществуващ като Отца, и не е имало време, когато Синът “не е бил”. По този начин, съборът постановява, че Синът не просто е подобен по своята същност на Отца, но е единосъщен с Него.

За съжаление, това постановление на Първия Вселенски събор не слага край на разпространението на арианската ерес, нито на заблудите по отношение на същността на Сина Божи. Противниците на арианската ерес се деляли на две фракции: Едните вярвали, че Христос и Бог Отец имат подобна същност ('Homoiousian'), докато вторите смятали, че Синът е единосъщен с Отца ('Homoousian'). Акаций, епископ на Кесария (в днешна Палестина) между 342-347 г., се опитвал да намери решение на този проблем, и начин за обединение на двете анти-ариански части на Църквата. В старанията си да постигне това, обаче, той не следва постановленията на Първия Вселенски събор. През 341 г., присъствайки на освещаването на “Златната базилика” на император Констанций II (имп. 324-361 г.), Акаций подписва новосъздаден двусмислен символ на вярата, в който отсъства терминът “единосъщен”. Заради това, заедно с други епископи, Акаций е отлъчен от събора в Сердика през 347 г. Отказвайки да приеме постановлението на събора, Акаций се оттегля, заедно с няколко други епископи, във Филипопол, където те свикват събор, на който осъждат и отлъчват тези, които са отлъчили тях самите, като “отлъчват” включително папа Юлий I.

Въпреки постановлението на събора в Сердика, авторитетът на епископ Акаций сред вярващите не намалява. Свети Йероним пише, че император Констанций II толкова уважавал Акаций, че когато папа Либерий бил насилствено свален от папския престол и изпратен в заточение през 357 г., Акаций препоръчва, и успява да осигури, назначаването на анти-папата Феликс на негово място. (Скоро преди това, пратеникът на папа Либерий, Винцентий от Капуа, бил задържан от император Констанций, и насилствено заставен, против волята си, да подпише, от името на папата, осъждане на свети Атанасий Александрийски. По този начин императорът се опитал да придаде легитимност на арианската ерес, като че ли дори самият Римски папа я подкрепя.{2})

През 358 г. е кулминацията на спора между епископ Акаций и свети Кирил, Йерусалимски патриарх. Противоречията между двамата водят началото си от самото ръкополагане на свети Кирил за Йерусалимски патриарх (ок. средата на 4 век, най-вероятно ок. 351 г.). Заради борбата си срещу арианската ерес, свети Кирил бил лишен от своето служение като Йерусалимски патриарх. Отделяйки се от своя митрополит Акаций, епископ на Кесария и поддръжник на еретика Арий, свети Кирил си навлича гнева на Акаций. Епископ Акаций свиква събор през 358 г., на който свети Кирил е изгонен от Йерусалим и заточен в град Тарс, на територията на днешна Турция. Помирителният събор в Силифке (Seleucia, днес град Silifke в Южноцентрална Турция) през следващата година сваля епископ Акаций от заеманата от него длъжност, и свети Кирил се връща в Йерусалим. През 360 г. свети Кирил отново е изгонен от града чрез влиянието на приближени на митрополита. След възкачването на престола на император Юлиан Апостат през 360 г., на свети Кирил е позволено да се завърне в Йерусалим. Още веднъж, свети Кирил е изгонен от града през 367 г. и се завръща след възкачването на престола на император Грациан през 375 г. След това, до смъртта си през 386 г., свети Кирил остава в Йерусалим като епископ на града. Заради своето застъпничество за арианската ерес, и заради ожесточената си борба срещу свети Кирил Йерусалимски и други Свети отци на Църквата, епископ Акаций бил наричан от свети Григорий Богослов “езикът на арианите”.

До към 360 г. сл. Р. Хр., и особено след избирането на свети папа Дамаск I през 367 г., арианската ерес нямала никакво влияние в Западната част на църква. В Източната църква, обаче, голям брой свещеници и дори много епископи все още били поддръжници на арианската ерес. С подкрепата на император Констанций II (упр. 324-361 г.), арианската ерес процъфтява в Източната част на Църквата. Самият Константинопол бил арианска епархия, и дори император Флавий Юлий Валент (упр. 364-375 г.), император на Източната част на Римската Империя, официално поддържал арианската ерес. Много от Светите отци на Църквата се борят срещу арианската ерес и се застъпват за православното учение на Първия Вселенски събор. Сред тях са свети Атанасий Велики, патриарх Александрийски; свети Иларий Пиктавийски, епископ на Поатие; свети Ефрем Сирин, свети Кирил Йерусалимски, свети Григорий Богослов и др.

* * *

По същото време, Атиохия, вторият най-голям град в източната част на Римската империя, е разкъсван от борбите между различни религии, ереси и противоречия между християнското население заради схизмата между епископите Мелетий и Павлиний.

По времето на Евстатий Антиохийски, патр. 324-330 г., Антиохия бил един от центровете на Никейското богословие. Ок. 330 г., обаче, Евстатий е свален от патриаршеския престол от поместен събор, според който събор Никейският Символ на вярата не бил истинен (православен). На мястото на Евстатий за кратко е ръкоположен Павлиний (330-332 г.). След него следват други, повечето от които не можели да се справят със служението като патриарх, и църквата на Антиохия била разделена на две от схизма. Една малка част от християните вярвали в православността на Никейското богословие. Схизмата се задълбочава след ръкополагането за Антиохийски патриарх през 344 г. на Леонатий, явен привърженик на арианската ерес. Неговият ученик, Аетий, открито проповядвал арианството, което не попречило да бъде ръкоположен за дякон. След смъртта на Леонатий през 358 г., Евдоксий Антиохийски, по това време епископ на Германика (днес град Кахраманмараш в Югоизточна Турция), по-късно епископ на Константинопол (360-370 г.) и един от най-влятелните защитници на арианската ерес, веднага заминава за Антиохия, и чрез интрига осигурява своето ръкоположение за Антиохийски патриарх. Евдоксий остава на патриаршеския престол за кратко време, бил изпратен в изгнание в Армения, и през 359 г. поместен събор в Силифке (днешна Южноцентрална Турция) назначава на негово място Ананий, който, едва успял да започне служението си като патриарх, също бива изпратен в заточение. През 360 г. Евдоксий бил ръкоположен за епископ на Константинопол, докато Антиохийският патриаршески престол бил отново свободен. Свиква се поместен събор, на който за Антиохийски патриарх бил избран Мелетий, личен приятел на Акаций (споментия по-горе епископ на Кесария, отлъчен от събора в Сердика през 347 г., привърженик на арианската ерес). Изборът на Мелетий бил приет сравнително добре от по-голямата част от вярващите, тъй като той обещал да не прави разлика между еретиците-ариани и православните християни, които следвали Никейския Символ на вярата. Мелетий вярвал, че истината лежи в основата на тънките разлики, но неговата формула за вярата била толкова неясна, че и до днес е трудно да й бъде дадено точно определение. Мелетий не бил смятан нито за искрено вярващ в православното Никейско богословие, нито за открит привърженик на арианската ерес, и сам се стремял да остане извън всякакво подобно определение. Напълно възможно е, той да е бил все още несигурен и да е очаквал, развитието на богословието да разреши проблема чрез някаква нова доктрина. Личните качества на Мелетий били ценени и уважавани от всички: простичък живот, чист морал и вежливи маниери. Новият Антиосийски патриарх бил ценен дори от отци на Църквата като свети Йоан Златоуст, свети Григорий Богослов, свети Василий Велики, и уважаван дори от своя противник свети Епифаний Кипърски.

Скоро след това, император Констанс, яростен защитник на арианската ерес, кани няколко епископа, между които и новоизбрания Антиохийски патриарх Мелетий, да обсъдят библейския цитат, който лежал в основата на арианското противоречие: “Господ ме имаше за начало на Своя път, преди Своите създания, открай време” (Притчи Соломонови 8:22). По време на дебата, Мелетий показва своето задълбочено познаване на Свещеното Писание, и защитава Никейското богословие, потвърждавайки и своята православна вяра. След края на неговото изложение, слушателите на Мелетий го помолили да обобщи накратко своето учение. Антиохийският патриарх протегнал три пръстa към своите слушатели, след което свил два от пръстите си и казал: “Три ипостаса (личности) същестуват, но като че ли се обръщаме само към един”. Този жест останал известен и се превърнал в символ на защитниците на православното учение на Католическата църква.

Арианите не забавили своето отмъщение, и новоизбраният Антиохийски патриарх бил заточен в Армения по-малко от месец след своето избиране. Това заточение става причината за продължителна схизма: църквите в Антиохия били ръководени от Павлиний (служил като патриарх 330-332 г.), докато Флавий и Диодор ръководели Мелетиевото паство. В почти всяко семейство от неговото паство имало по едно дете, което носело името на Мелетий, а портрета му бил гравиран върху пръстени, чаши и по стените на жилищата.

Мелетий остава в заточение до 361 г. Скоро след това, император Констанс внезапно умира, и през 360 г. на престола се възкачва император Юлиан Апостат, и Мелетий, както свети Кирил Йерусалимски, бил освободен. Мелетий се завръща веднага в Антиохия. През 362 г. поместен събор в Александрия се опитва да сложи край на разделението между християните в града и на схизмата между тях, но, за съжаление, без успех. Ситуацията била усложнена от факта, че непосредствено преди завръщането от изгнание на Мелетий, неговите противници ръкополагат Павлиний за Антиохийски патриарх, задълбочавайки по този начин вече съществуващата схизма. Основната причина за тяхното недоволство бил фактът, че Мелетий бил избран и ръкоположен от еретици-ариани. Тази схизма е запомнена в историята като Мелетиевата схизма.

По това време в Антиохия пристига свети Евсевий от Верчели (Италия), който носи решенията на Атанасиевия събор, проведен в Александрия през 362 г., който потвърдил учението на Църквата по отношение на Сина Божи и на Светия Дух. Но дори свети Евсевий не могъл да направи нищо по отношение на схизмата в Антиохия.

Макар император Юлиан Апостат първоначално да освобождава всички епископи и свещеници, изпратени в заточнеие по време на управлението на своя предшественик, Констанций II, скоро след това той започва да налага почитанието на римските езически богове, и започва гонение срещу християните. В това гонение еднакво страдат всички християни, от всички различни фракции, като и едните, и другите смело отстояват своята християнска вяра до края на гоненията при възкачването на престола на император Йовиан (имп. 363-364 г.). Йовиан се среща с Мелетий в Антиохия, и му показва голямото си уважение. По същото време, в Антиохия, по заповед на императора, пристига свети Атанасий I, Александрийски патриарх. Той се срещнал с Мелетий и изразил пред него своето желание за влизане в общение с Антиохийската църква, показвайки му по този начин, че го приема като патриарх. Мелетий обаче забавил своя отговор, в резултат на което свети Атанасий се обърнал към Павлиний, когото дотогава все още не бил признал за патриарх. Това довело до проблеми за Мелетиевата кауза, особено след ръкопологането на новия патриарх, свети Петър Александрийски{3}, който открито смятал Мелетий за еретик. Ситуацията била усложнена от факта, че след смъртта на император Йовиан, на престола се възкачил Валенс (364-378 г.).

По същото време, тихото, но непрекъснато съперничество между Александрия и Антиохия помогнало на каузата на епископ Мелетий. Колкото и знаменит да бил египетският патриарх свети Атанасий, той все пак имал авторитет основно в Египет, докато само Антиохийският патриарх можел да обедини тези, които били готови да приемат Никейският Символ на вярата. Макар в Антиохия да имало такива, които оспорвали правото му да бъде патриарх и поставяли под въпрос православността на неговата вяра, влянието му на Изток се разширявало, и епископите от различните части на империята приемали неговото ръкоположение като Антиохийски патриарх. През 379 г. над 150 епископи от Сирия и Мала Азия подкрепяли Мелетий. Въпреки това, епископ Мелетий не бил пощаден от арианите, и през 365 г. отново бил изпратен в заточение в Армения, а пасомите му били изгонени от църквите в Антиохия. През 367 г. Мелетий се завръща в Антиохия и отново поема своето патриаршеско служение. Дори свети Василий Велики, който по това време бил вече архиепископ на Кесария Кападокийска (на територията на днешна Турция), разбирайки добре сложната ситуация и невъзможността за възстановяване на религиозния мир и разбирателство, напълно подкрепял Мелетий. В същото време, свети Атанасий, Александрийският патриарх, все още бил в конфликт с Мелетий, което допълнително усложнявало ситуацията. В тези обстоятелства, свети Василий започнал преговори с епископ Мелетий и свети Атанасий с цел помиряване на Изтока.

Освен вече съществуващите проблеми, мудността, с която се осъществявала комуникацията по онова време, била още една допълнителна пречка. Пратениците на свети Василий трябвало да пътуват от Кесария до Армения (където патриарх Мелетий бил изпратен в заточение за пореден път), и от Армения до Александрия, след което да стигнат до Рим, за да получат декрет от папа Дамас I и съгласието на Запада. Точно когато всички се надявали, благодарение на великодушния свети Атанасий, на успеха на тази мисия, неговата внезапна смърт (през май 373 г.) поставила край на всичко. Дори в Рим и на Запад, Мелетий и свети Василий били изправени пред разочарование. По същото време, в Антиохия са сформирала нова църковна общност, която се обявила за свързана с Рим и вече починалия свети Атанасий, по този начин увеличавайки броя на дисидентите, влошавайки съперничеството между тях, и подновявайки споровете. В Антиохия вече същаствували три отделни църковни общности, три ‘църкви’, които формално признавали Никейския Символ на вярата. Усилията на свети Василий за решаване на конфликта завършили с провал, а основният пратеник на свети Василий, Евагрий Понтийски, се присъединил към последователите на епископ Павлиний. Това оказало много голямо влияние върху свети Йероним и папа Дамас. През следващата година, папа Дамас признал Павлиний за Антиохийски патриарх и папаски легат на Изток.

Развитието на събитията обезкуражило пасомите на Мелетий, останали отново без своя водач (който все още бил в заточение), както и свети Василий, който обаче не се отказвал от опитите си да обясни по-добре ситуацията в Източната църква на Запада, и особено на папа Дамас. След много провали, накрая имало надежда за успех: двама легати, изпратени до Рим, се завърнали през 377 г. носейки със себе си декрети, които свети Василий веднага разгласил. Тези декрети постановявали анатема срещу ересите на Арий и Аполинарий, които намирали широка подкрепа в Антиохия по онова време. Друг декрет на папа Дамас от следващата, 378 г., обединил двете половини на едната свята, Католическа и Апостолска Църква. Свети Василий, изглежда, чакал разрешението на този върпос, за който положил толкова много усилия, и скоро след това, на 1 януари 379 г., предал духа си на Господа.

През 381 г., събор на епископи от Източната църква бил свикан в Константинопол, с цел избиране на епископ на имперския град, както и за разрешаване на други църковни върпоси. В отсъствието на Александрийския патриарх, съборът бил оглавен от Антиохийския патриарх Мелетий, който бил приет с голямо уважение от новия император Теодосий I. Съборът избрал свети Григорий Богослов за епископ на Константинопол, и патриарх Мелетий го ръкоположил. Съборът незабавно продължил с потвърждение на Никейския Символ на вярата, но по време на тази толкова важна част, патриарх Мелетий починал внезапно. Последните дни от живота си Мелетий, усещайки своята наближаваща смърт, прекарал в настояване за единство на църквата и мир. Мелетий, Антиохийски патриарх, е почитан като светец от Православната църква.

* * *

Свети Григорий Богослов, когото патриарх Мелетий по-късно (през 381 г.) ръкополага за Константинополски епископ, също пострадал през IV век заради своята борба с арианството. През 379 г. Антиохийският синод и неговият архиепископ Мелетий молят свети Григорий да отиде да проповядва в Константинопол, където широко разпространени били арианската и аполинарската ереси (по-подробно за аполинарската ерес вж. по-долу). Проповедите на свети Григорий срещу ересите били много добре приети и привличали все повече хора към дома му, голяма част от който свети Григорий бил превърнал в църква, наречена Анастасия – ‘сцена за възкресение на вярата’. Страхувайки се от неговото влияние, опонентите на свети Григорий решили да отговорят с удар: по време на Великденската литургия през 379 г., тълпа еретици-ариани нахлува в църквата Анастасия, ранявайки свети Григорий и убивайки друг епископ. Успявайки да се спаси от тълпата, свети Григорий се оказва предаден от своя близък приятел Максим Философ, който, заедно с епископа на Александрия Петър, устройва заговор срещу свети Григорий по време на отсъствието му. Положението на свети Григорий в Константинопол остава неясно, докато повечето църкви в града по това време са ариански.

През 378 г. император Валент е убит от готите. Неговият племенник, Грациан, брат на императора на Западната Римска Империя Валентиниан II, решава да назначи за свой съ-император на Източната част на Римската Империя испанския генерал Теодосий. Теодосий I, искрено вярващ християнин, придържащ се към истинното учението на едната Католическа Църква Христова, бил твърдо решен да се справи с арианската ерес. Император Теодосий изгонва константинополския епископ Демофил, и на негово място е избран свети Григорий Богослов. Теодосий свиква събор с цел окончателно отхвърляне и премахване на арианската ерес. Именно това била целта на събора в Константинопол (Цариград) през 381 г. – да бъде поместен събор на Източната част на Църквата. Този събор по-късно (по време на Четвъртия Вселенски събор в Халкидон през 451 г.) бива признат за Втори Вселенски събор.

Днес арианската ерес и нейните вярвания, макар и под други наименования, все още се срещат често. Напълно ариански по своята същност са учението на Мормоните и Унитарианите.

Аполинарска ерес

Автор на аполинарската ерес бил Аполинарий Лаодикийски (поч. ок. 390 г.), епископ на Лаодикия (днес Латакия) в Сирия. Според Аполинарий, Христос имал човешко тяло и човешка душа, но вместо човешки разум притежавал божествен Логос (Слово). Отявлен опонент на арианската ерес, Аполинарий набляга дотолкова на божествената природа на Христа, че отхвърля съществуването на разумна човешка душа у Христа.

Православната (=истинна) католическа позиция, защитена и от събора в Константинопол през 381 г., била, че Христос напълно е приел човешка природа, тъй като само така Той би могъл да бъде пример за нас и наш Изкупител.

Последователите на Аполинарий, с цел учението им да звучи по-правдоподобно, разпространяват няколко богословски творби, които приписват на добре познати Oтци на Църквата от III-IV век, като свети Григорий Чудотворец (на когото приписват творбата “Изложение на вярата” (He kata meros pistis)), свети Атанасий I Велики (“За Въплъщението” (Peri sarkoseos)), свети папа Юлий I (“За единството в Христа” (Peri tes en Christo enotetos)) и др. Същите тези Свети отци на Църквата пишат именно срещу ереста на Аполинарий – свети Атанасий I, например, пише две книги срещу аполинарската ерес. Срещу тази ерес се борят свети Григорий Богослов, свети Григорий Ниски и много други свети отци.

Аполнарий първоначално има много последователи в Константинопол, Сирия и Финикия (на територията на днешните Ливан и Сирия), но след смъртта му по-голямата част от последователите на Аполинарий се завръщат в Църквата (ок. 416 г.), докато една малка част се присъединяват към последователите на монофизитската ерес (вж. по-долу).

Несторианска ерес

Несторианската ерес била създадена и популяризирана от Несторий, Константинополски патриарх от 428 г. до 431 г. Несторий вярвал, че Дева Мария е носила в утробата си само човешката природа на Христа, и затова е неправилно тя да бъде наричана Богородица (гр. Theotokos). Вместо това, Несторий предлага да се използва думата Христородица или Майка на Христа (гр. Christotokos). Учението на Несторий наблягало по този начин на разделението между двете природи на Христа – човешка и божествена, и разделяло Христа на две личности, само едната от които била в утробата на Дева Мария.

Един от най-отявлените противници на Несторий бил свети Кирил Александрийски (патриарх на Александрия 412-444 г.). Несторий и неговото учение били отхвърлени като ерес по време на Третия Вселенски събор в Ефес (Мала Азия) през 431 г., и отново по време на Четвъртия Вселенски събор в Халкидон през 451 г. Това води до Несторианската схизма, при която църквите, подкрепящи учението на Несторий, като Асирийската източна църква, отпадат от едната свята Католическа и Апостолска Църква. През VII век, както и през следващите няколко века, нарастващото влияние на Асирийската източна църква води до широкото разпространение на несторианската ерес в Азия. Не всички църкви, свързани с Асирийската, обаче, приемат учението на Несторий, и дори съвременната Асирийска източна църква е подписала съвместна декларация с Католическата църква, отхвърляща несторианската ерес, и в момента е в процес на завръщане в лоното на едната свята, Католическа и Апостолска църква.

Монофизитска ерес (Евтихианство и миафизитство)

Монофизитската ерес бива създадена в отговор на несторианската ерес. Ужасени от твърдението на Несторий, че Христос е бил две личности с две различни природи, монофизитите отиват в противоположната крайност, твърдейки, че Христос е бил една личност само с една природа, в която се смесват елементи от човешката и божествената природа, създавайки по този начин нова природа, различна както от божествената, така и от човешката. От там идва и наименованието им – монофизити, от гр. ‘mono’ – една, ‘physis’ - природа. По този начин, монофизитската ерес отхвърля това, че Христос е бил едновременно напълно човек и напълно Син Божий. Ако Христос не е имал човешка природа, Той не би бил напълно Човек, и ако не е имал божествена природа, то Той не би бил напълно Бог.

Монофизитизмът се дели на два вида – първият бил създаден от Евтихий (ок. 380-456 г.), константинополски архимандрит, и се нарича Евтихианство. Евтихий твърдял, че човешката природа на Христа е като “капка мед, разтворена в морето” в Неговата божествена природа, и по тази причина би могло да се каже, че Христос е имал само една природа – божествена.

Вторият вид се нарича миафизитство, и твърди, че Христос е имал само една теантропична (човешко-божествена) природа, появила се при обединението на двете природи, в която човешката и божествената природа са в неразривно единение. Ориенталските Православни църкви се придържат и до днес към този вид на монофизитската ерес.

Първите лидери на монофизитите, и основатели на съвременната Коптска църква на Египет (различна както от Коптските Католически църкви, които са в пълно общение с едната свята, Католическа и Апостолска църква, така и от Коптските Православни църкви), били Александрийският патриарх Диоскор I (поч. 454 г.), отлъчен от Четвъртия Вселенски събор в Халкидон, и Александрийският патриарх Тимотей II Аелур (от гр. ‘Aelurus’ – котка, или невестулка). Патриарх Диоскор I остава патриарх на Коптската църква до смъртта си, въпреки анатемата на събора в Халкидон, и е почитан като светец от Ориенталските Православни църкви.

През шести век, монофизитската ерес се рапространява в Сирия, и последователите на ереста били наричани Яковити, по името на Яков Барадей, епископ на Едеса в Северна Месопотамия (днешна югозападна Турция). С течение на времето, монофизитите се разделят на многобройни секти, известни с над 30 различни наименования.

От Египет, монофизитизмът се разпространява в Абисиния. През 536 г. Византийска Армения била завладяна от персите, които били благосклонни към подтисканите преди това монофизити.

Разделението между едната свята, Католическа и Апостолска църква, придържаща се към решенията на Четвъртия Вселенски събор в Халкидон, и не-халкидонските църкви, поддържащи монофизитската ерес, било опасно за Византийската империя, намираща се под непрекъсната заплаха от вражески нападения. Най-застрашените от завземане земи – Египет, Сирия и Месопотамия, - били именно тези, които поддържали монофизитизма, и в които християните, придържащи се към решенията на събора в Халкидон, били много по-малобройни от еретиците.

Споровете между еретиците-монофизити и Католическата Църква, придържаща се към постановленията на Четвъртия Вселенски събор в Халкидон, водят до развитието на няколко доктрини, които постепенно стават причина за развитието на монотелитската ерес (вж. по-долу).

Днес монофизитите са представени основно от Коптите и Сирийските Яковити. Арменската църква също често бива смятана за монофизитска, а Маронитите, преди да се върнат в общение с Рим, бяха монотелити (вж. по-долу). И до днес се придържа към монофизитската ерес съвременната Монофизитска, или Коптска църква на Египет.

Монотелитска ерес

Византийският император Флавий Ираклий Август (упр. 575-641 г.) се опитва да обедини различните религиозни фракции в рамките на империята – монофизити, с техните различни учения и над 30 секти, и Католическата Църква, с една доктрина.

Тъй като монофизитите вярвали, че Христос е имал една природа, те смятали също, че Той е имал една воля. Не било ясно, обаче, дали Католическата църква, придържаща се към постановленията на Четвъртия Вселенски събор в Халкидон, трябва да вярва в човешката и божествена енергия и/или воля на Христа, така, както вярва в Неговата човешка и божествена природа, тъй като Вселенските събори не били постановили нищо по този върпос. Постановление в полза на новата доктрина би могло да осигури обща основа, тъй като монофизитите биха могли да се съгласят, че Христос е имал две природи, ако бъде постановено, че Той е имал само една воля.

Първият опит за обединение била доктрината за една енергия. Основна движеща сила зад тази доктрина бил константинополският епископ Сергий I (епископ между 610 и 638 г.). Много преди да бъде ръкоположен за епископ на Константинопол, Сергий вече бил убедил император Ираклий в истинността на своето учение. Около 622 г., Ираклий пише до епископа на Армения, уверявайки го, че енергията, или движещата сила, на Христа е била само една. Тази доктрина на моноенергизма е предшественик на монотелитството.

Вниманието на император Ираклий било съсредоточено върху Армения, и вероятно по тази причина той решава да използва монотелитството като политическо оръжие, с помощта на което да помири не-халкидонската Арменска църква с Католическата църква. За да осъществи това, Ираклий свиква поместен събор през 622 г. в Теодосиопол (днес град Ерзурум в Източна Турция), на който било обсъждано учението за моноенергизма. Около 626 г., Ираклий издава указ, с който постановява на епископа на Кипър, Аркадий, да следва учението за моноенергизма. Това води до голям успех, особено сред огромната арменска колония, която съществувала на острова по онова време. Този успех кара император Ираклий да потърси по-широко одобрение за своето учение. През 629 г., императорът се среща лично с Яковита Атанасий, и подписва с него съглашение, според което Яковитите трябва да се завърнат към Църквата, въз основа на учението за моноенергизма, а Атанасий трябва да бъде ръкоположен за Антиохийски патриарх. По-късно, през 630 г., епископът на Кипър бил ръкоположен за Александрийски патриарх, където скоро постигнал още успехи с помощта на новото учение. По този начин, три от петте патриархата се придържали към учението за “едната теандрична енергия” (теандрична – човешко-божествена).

Не всички обаче били съгласни с това ново учение, особено един монах от Палестина на име Софроний{4}. Свети Софроний бил убеден в това, че новото учение има нездрава богословска основа и не следва учението на Светите отци на Църквата. Свети Софроний бил загрижен, че в името на църковното единство се прави компромис с богословското учение.

В продължение на няколко години, протестите на свети Софроний биват потулени от константинополския епископ Сергий, но когато през 634 г. Софроний бил ръкоположен за Йерусалимски патриарх, той започнал да поставя под съмнение валидността на учението за моноенергизма. Скоро след избирането си, той изпраща писма до папа Хонорий I (папа 625-638 г.) и до източните патриарси, в които обяснява православната, истинна позиция за двете природи, човешка и божествена, на Христа. Свети Софроний моли папа Хонорий да го подкрепи в позицията му, че църковното единство не трябва да бъде застрашено от дебати за това, дали Христос е имал една или две енергии, или движещи сили. В отговора си на писмото на свети Софроний, папа Хонорий потвърждава, че всички дискусии по този въпрос трябва да бъдат прекратени.

Свети Софроний съставя също “Антология”, състояща се от повече от 600 текста от Светите Отци на гръцката църква, доказващи двете природи на Христа. (Този документ не е достигнал до нас.)

По същото време се разпространява и Съборното послание на свети Софроний, резултат от свикването на поместен събор в Кипър, доказващо, че новото учение за моноенергизма противоречи на православното учение на Църквата. Свети Софороний пише в своето послание, че това учние не е нищо повече от една изкривена форма на монофизитската ерес, и че следователно то противоречи на постановленията на Четвъртия Вселенски събор. Внезапно, подкрепата за новото учение започва да намалява, и вчерашните негови поддръжници започват да намират проблеми и противоречия в него. В резултат на това, епископ Сергий и император Ираклий също отхвърлят учението за моноенергизма.

Константинополският епископ и императорът, обаче, не се отказват от идеята си за намиране на компромис с не-халкидонските църкви. Три години по-късно, през 638 г., Сергий започва да разпространява една модифицирана версия на своето учение чрез своята творба “Ектезис” (‘Ecthesis’), която император Ираклий издава като имперски указ (едикт), валиден в рамките на цялата Византийска империя. Целта на едикта била да се даде официален отговор на писмото на свети Софроний. Едиктът забранявал да се обсъжда, дали Христос е имал една или две енергии, но вместо това утвърждавал, че Той е имал една воля. Този подход изглеждал като по-добър компромис, и отново намира широка подкрепа в целия Изток. Свети Софроний починал същата година, скоро преди издаването на този едикт, и новият Йерусалимски патриарх подкрепил учението за едната воля на Христа, която скоро станала известна под наименованието монотелитство. Монотелитското учение било много популярно и намирало широка подкрепа през VII век, преди да бъде отхвърлено като ерес.

Скоро след това умира и константинополският епископ Сергий. На негово място, с подкрепата на император Ираклий, бил ръкоположен поддръжник на монотелитската ерес – Пир, близък приятел на императора. Двамата източни патриарси също поддържали монотелитството, и Ираклий бил убеден, че сега, с тяхна помощ и чрез новото учение, ще успее да обедини църквата в рамките на своята империя. Той обаче не взима предвид първенството на Римския папа.

През същата 638 г. починал папа Хонорий I. На негово място бил избран папа Северин. Военният магистър Евстахий бил изпратен при екзарха Исаак{5}, в Равена, с поръчение последният да връчи на папа Северин едикта (“Ектезис”) на константинополския епископ Сергий и Византийския император Ираклий. Папа Северин отказал да подпише едикта и, по този начин, да го утвърди като официална църковна догма. В отговор на това, екзархът отказал да признае изборът на папа Северин от името на императора (макар императорът да нямал власт над църковните дела). Готов да постигне целта си и да принуди папата да подпише еретическия едикт на константинополския патриарх и императора, екзарх Исаак изпратил хартофилакса{6} Мавриций да ограби Латеранския дворец{7}, и да принуди папа Северин да подпише “Ектезис”. За целта, Мавриций събрал тълпа местни размирни благородници, както и местни военни от Римската армия (exercitus Romanus), като им обещал да разпредели богатствата, които откраднат от двореца Латеран, между тях. Така сформираната тълпа щурмувала Латеранския дворец. Папа Северин обаче очаквал подобно нападение, и успял да ги задържи извън двореца.

Хартофилаксът Мавриций решил да приложи друга тактика. Три дни след неуспешния погром над двореца, Мавриций бил приет от папата, заедно със съдийте от града, които Мавриций бил спечелил на своя страна. Съдийте запечатали богатствата на Латеранския дворец, след което Мавриций изпратил съобщение до екзарх Исаак, да дойде да вземе, колкото иска, от тези богатства. Исаак пристигнал скоро след това и, след като изгонил духовенството от Латеран, прекарал следващите осем дни в разграбване на двореца. Част от заграбеното Исаак изпратил в Константинопол, на император Ираклий.

Въпреки всичко, през следващите месеци папа Северин продължил да отхвърля новото еретическо учение за едната воля на Христа. Това продължава няколко години, като през това време император Ираклий отказва да признае Северин за папа, докато последният не подпише “Ектезис”. Скоро преди смъртта си обаче, уморен от продължително боледуване и от борбата срещу монотелитството, която срещал както в Рим, така и в Константинопол, императорът официално признал папа Северин за валидно избран папа. Това станало през 640 г. Екзархът Исаак бързо напуснал папския дворец и се оттеглил в Равена.

По време на краткото си служение като папа (28 май до 2 август 640 г.), Северин заклеймил “Ектезис”, и свикал събор, на който постановил че, “както е имало две природи у Христа, така е имало и две естествени движещи сили (operations)”.

Неговият наследник, папа Йоан IV, също отхвърлил монотелитството. Това довело до период на схизма между Източната и Западната част на Едната Свята, Католическа и Апостолска Църква, който период продължил няколко години. След смъртта на Ираклий, на престола се възкачва неговият внук Констанс II (упр. 641-668 г.).

* * *

По същото време,в Африка, монах на име Максим Изповедник, започва усилена борба срещу монотелитството. През 646 г. той убеждава поместен африкански събор да състави постановление, с който да заклеймят ереста. Това постановление африканските епископи изпращат на папа Теодор I (папа 642-649 г.), който на свой ред го препраща на константинополския патриарх Павел II (патр. 641-653 г.), регент на император Констанс. Патриарх Павел, обаче, бил ревностен поддръжник на монотелитството, и в отговор изпраща на папата писмо, с което се опитва да му нареди да следва учението за едната вола на Христа. В отговор на толкова открито проповядване на ереста, папа Теодор I отлъчва от Църквата патриарх Павел II през 649 г.

Самият император Констанс II по това време бил на 17 години, и по принцип се отнасял с безразличие към религиозните дебати в Църквата. Въпреки това, той бил загрижен за ефекта, който всички тези проблеми имали върху империята. Това накарало Констанс да издаде имперски едикт, т. нар. “Типос”, чрез който забранил обсиждането на това, дали Христос е имал една или две воли, или една или две енергии, и постановявал цялото противоречие да бъде забравено. Този едикт не бил добре приет от православните (=истинни) християни, придържащи се към постановленията на Вселенските събори, тъй като забранявал не само еретическото учение за едната вола на Христа, но и преподаването на православното учение за двете воли на Сина Божи.

В Рим и Западната част на Църквата, опозицията на монотелитството достигала своята кулминация, и едиктът “Типос” на император Констанс още повече влошил положението, тъй като намеквал, че и двете доктрини са еднакво погрешни. В отговор на едикта, папа Теодор I свиква Латеранският събор от 649 г., но умира преди съборът да започне. Съборът е проведен по времето на служението на следващия папа, свети папа Мартин I (папа 649-653 г.). 105 епископи, които взимат участие в събора, осъждат погрешното еретическо учение, съдържащо се в творбата на константинополския птриарх Сергий “Ектезис”, както и едикта “Типос” на император Констанс. Участие в събора взима и свети Максим Изповедник, който осъжда монтелитството, възникнало в Източната част на Църквата. Смята се, че официалните декрети на този синод са записани от свети Максим Изповедник. Папа Мартин пише до император Констанс и го уведомява за решенията на събора, като изисква от него да осъди и да се откаже както от ереста на монотелитството, така и от постановленията на издадения от него императорски едикт “Типос”.

Констанс, обаче, не приемал лесно подобно отхвърляне на своя императорски авторитет. Още по време на заседанията на Латеранския събор, император Констанс назначава и изпраща в равена нов екзарх, Олимпий, с цел да наложи спазването на “Типос” в Италия, както и да осигури, независимо по какъв начин, приемането на едикта дори от папата. Олимпий не успял да осъществу своята зада1а и скоро след това умира. Неговият приемник, Теодор I Калиопа, задържал папа Мартин и го отвлякъл в Константинопол, където папата бил затворен и подложен на мъчения. Свети папа Мартин бива осъден без процес и, след дълъг и изтощителен престой в затвора, бива заточен на Кримския полуостров, където умира през 655 г.

Император Констанс започва преследване срещу тези, които говорят срещу ереста на монотелитството, всключително свети Максим Изповедник и много от неговите ученици. Свети Максим бива изпратен в Константинопол, където е подложен на множество унижения и бива съден като еретик през 658 г. пред поддържащите монотелитската ерес император Констанс II и константинополски патриарх Петър (патриарх 654-666 г.). Свети Максим Изповедник е изпратен в заточение. През 662 г. свети Максим отново е изправен на съд, отново е осъден като еретик и е изтезаван след процеса. Отрязан е езикът му, за да не може повече да проповядва. Отрязана е и дясната му ръка, за да не може да пише срещу срещу ереста на монотелитството. След това е заточен на територията на днешна Грузия, където умира през 662 г.

* * *

След смъртта на император Констанс II, на престола се възкачва синът му, Константин IV Погонат (упр. 668-685 г.). Константин рещава да свика събор с цел борба с монотелитската ерес. Той се обръща към свети папа Агатон (папа 678-681 г.) с въпрос, дали би изпратил свои представители на Вселенски събор, който да се проведе в Константинопол, и който веднъж за винаги да сложи край на монотелитството. Папата дава своето съгласие, но първо провежда предварителен поместен събор в Рим през 680 г. Подобни събори се провеждат и в Милано, както и в Хатфийлд (в Хертфордшир, Англия) през същата година. И трите събора осъждат монотелитството като еретическо учение, и техните решения са изпратени в Константинопол по папските представители.

Третият константинополски събор, останал в историята като Шести Вселенски събор, се провел пез 680-681 г. В него взели участие малко над 300 епископи. Освен представителите на свети папа Агатон, на събора присъствали представители на патриарсите на Александия и Йерусалим, докато патриарсите на Константинопол и Антиохия присъствали лично. Всички участници в събора единодушно (с изключение само на двама души) осъдили монотелитската доктрина като учение, което намалява пълнотата на Човешката природа на Христа, и утвърдили дуотелитството – учението, че Христос е притежавал “две воли, без разделение, измяна, разделение или объркване (между тях- б. пр.)”, като истинна, православна доктрина. Съборът също анатемосва основните поддръжници на еретичекото учение. Сърквите, осъдени на събора, включвали Ориенталските Православни църкви и Маронитските църкви. Ориенталските Православни църкви отричат, някога да са поддържали монотелитството и да описват своята вяра като миафизитство.

Шестият Вселенски събор слага край на противоречието, създадено от монотелитската ерес.

БЕЛЕЖКИ

По данни от Catholic.com - The Great Heresies; Католическа енциклопедия - Аполинарий; Католическа енциклопедия - Арианство; En.Wikipedia.org - Акаций, епископ на Кесария; En.Wikipedia.org - Мелетий Антиохийски; Католическа енциклопедия - Мелетий Антиохийски; En.Wikipedia.org - Аполинарий; Wordnik.com - Монофизитство (дефиниция); Църковна история, том 1, Йохан Хайнрих Куртц; En.Wikipedia.org - Евтихий; En.Wikipedia.org - Коптска Католическа църква; En.Wikipedia.org - Диоскор I, Александрийски патриарх; En.Wikipedia.org - Тимотей II, Александрийски патриарх; En.Wikipedia.org - Монотелитство; En.Wikipedia.org - Папа Северин; и др.

"Либерий", Енциклопедия Британика ("Liberius". Encyclopaedia Britannica (Eleventh ed.)), Cambridge University Press

Свети Петър Александрийски (? – 311 г.) – Александрийски патриарх 300-311 г. По време на диоклециановите гонения е изпратен в заточение. През 311 г. приема мъченическа смърт. Почитан от Католическата, Православната и Коптската Православна църкви. - En.Wikipedia.org - Патриарх Петър Александрийски

Свети Софроний, Йерусалимски патриарх (ок. 560-638 г.) – Роден в Дамаск, от арабски произход. Бил учител по реторика. Ок. 580 г. става аскет в Египет, а по-късно – монах в манастира “Свети Теодосий” близо до Витлеем. Пътува и посещава множество манастири в Мала Азия, Египет, Рим заедно с византийския хроникьор Йоан Мосх. След смъртта на Мосх, свети Софроний пътува заедно с останките му до Йерусалим за неговото монашеско погребение. След това свети Софроний пътува до Александрия, Египет, както и до Константинопол през 633 г., за да убеди техните патриарси да отхвърлят ереста на монотелизма (монотелистите, макар да признавали в Христа две природи – една човешка и една божествена, вярвали, че Христос е имал само една воля, божествена). За съжаление, многобройните творби на свети Софроний на тази тема не са запазени. Макар да не постига успех в тази своя мисия, през 634 г. Свети Софроний е избран за патриарх на Йерусалим. Скоро след избирането си, той изпраща писма до папа Хонорий I (папа 625-638 г.) и до източните патриарси, в които обяснява православната, истинна позиция за двете природи, човешка и божествена, на Христа. Свети Софроний съставя “Антология”, състояща се от повече от 600 текста от Светите Отци на гръцката църква, доказващи двете природи на Христа. Този документ не е достигнал до нас. В проповед на Рождество през 634 г., свето Софроний е по-загрижен за това, свещенството да следва постановленията на събора в Халкидон, отколкото за нашествието на арабите-мюсюлмани в Палестина, споменавайки, че арабите вече имат контрол над Витлеем. Свети Софроний, който смятал арабите, контролиращи Палестина, за “несъзнателни свидетели на неизбежното Божие наказание на слабите и колебаещи се християни”, умира скоро след превземането на Йерусалим през 637 г., но не преди да е договорил признаването на гражданска и религиозна свобода за християните, в замяна на налози (данъци) – споразумение, известно като Споразуманието на Умар (Covenant of Umar, Umari Treaty), по името на халиф Умар (Umar), халифът, превзел Йерусалим. Халифът се среща лично с патриарх Софроний в храма на Гроба Господен. Свети Софроний поканил халиф Умар да се помоли в храма, но Умар отказва, тъй като не иска да застраши статута на тази църква като християнски храм. Свети Софроний е почитан от Римокатолическата и Православната църкви. - En.Wikipedia.org - Софроний

Равенският екзархат е административна единица на Византия, намираща се на Апенинския полуостров (североизточна Италия) със столица Равена. - Bg.Wikipedia.org - Равенски екзархат

Хартофилакс - духовно длъжностно лице, което пази официалните документи и архиви в гръцката православна църква по времето на Византия. Длъжността съществува в Константинопол, както и в провинциалните диоцези, където назначените на длъжност са отговорни за архивите. Някои манастири също имат хартофилакс (или хартофилакеса — съответно в женските манастири), натоварен с отговорността за документите. - Bg.Wikipedia.org - Хартофилакс

Латерански дворец – наричан също Апостолически дворец на Латеран, бил основната папска резиденция. - En.Wikipedia.org - Латерански дворец