Чистилище

Част 1

Той, Който ни създаде без нашата помощ, няма да ни спаси без нашето съгласие.
Свети Августин{1}

• Въведение


• Наказание за простени грехове?


• Душата след смъртта


• Защо е необходимо Чистилище?


• Второканоническите книги


• Връзка между второканоническите книги и Новия завет


• Молитви за мъртвите


• Геена, преизподня, Лоното на Авраам и рай


• Свещеното Писание и Светите отци на църквата за невъзможността за спасение на душите, намиращи се в геената (‘Gehenna’, ‘Hinnom’)

Въведение{2}

Евреи, католици и православни винаги са вярвали в реалността на очистването на душата след смъртта. Преди протестантската реформация през 16 век, никой не е отричал истинността на тази доктрина.

Евреите и до днес вярват в очистване, което става след смъртта. Когато някой техен близък почине, при евреите има обичай да се молят за него в продължение на 11 месеца, казвайки молитва, позната като ‘Qaddish’ (произлизаща от еврейската дума “свят”). Тази молитва се казва с молба към Бога да ускори очистването на душата на техния обичан близък. Qaddish се казва в продължение на 11 месеца, тъй като се смята за обида да се намекне, че греховете на техния близък са толкова тежки, че да е необходима цяла година за очистването им.

Католическата доктрина за Чистилището произлиза именно от еврейската традция, както и от учението на Светите Отци на цъкрвата. Самата дума Чистилище (purgatory, от лат. ‘purgare’) означава ‘да очистя’, ‘да пречистя’. Доктрината за Чистилището съдържа три основни компонента: (1) съществува очистване на душата след смъртта, (2) това очистване включва някакъв вид болка, и (3) това очистване може да бъде подпомогнато от молитвите и даренията на живите към Бога. По-надалече дефиницията на църквата не отива, но от Светите отци са явни вярата и традициите на църквата и вярващите.

Чистилището е състояние на душите на умрелите с вяра в Христа, които, умирайки в Божията благодат, не са напълно очистени от своите дребни прегрешения (за разлика от тези, които умират, без да са се разкаяли за извършен(и) смъртен(и) грях/грехове), или не са платили напълно за своите прегрешения. Финалното очистване на душите в Чистилището е напълно различно от наказанието на осъдените души, намиращи се в ада. Чистилището не е “втори шанс” за спасение след смъртта, но очистване на душата, за да може душата да достигне светостта, която й е необходима, за да влезе в рая, тъй като “няма да влезе в него нищо нечисто”{3} (Откровение 21:27). Думата “нечисто” е превод на гръцката дума “koinon”, която се отнася за духовна поквара. Иисус ни казва, че “всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си” (Матей 5:28). Дори грешните помисли трябва да очистим от себе си. Дори само склонността към грях, която всички ние имаме, е духовна поквара. Затова ние имаме нужда от очистване, за да можем да видим Бога и да влезем в Царството Божие. По този начин, Чистилището е израз на Божията милост към нас – ако нямаше Чистилище, повечето хора нямаше да имат шанс да се спасят. Но Бог е милостив!

Вярата на Католическата църква в очистването на душата след смъртта отговаря напълно на вярата на Православната църква: “душите на някои верни, които с вяра и покаяние са умрели, но не са принесли достойни плодове на покаянието за греховете си, макар и да са се очистили от тези грехове, търпят мъчения след смъртта си, но да се освободят съвсем от греховете си и да добият пълно опрощение, могат само чрез молитвите на живите си братя, чрез милостинята и най-много чрез безкръвната жертва.”

Иисус говори за Чистилището, или прошката на този и на онзи свят, когато казва на учениците Си: “и ако някой каже дума против Сина Човечески, ще му се прости; но ако някой каже против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят.” (Матей 12:32). Католическата църква не е “измислила” Чистилището, но просто е повторила думите на Иисус и е изяснила това, което са учили Иисус и апостолите, което учи Свещеното Писание, както и Светите отци, по отношение на душата след смъртта.

Чистилището е част от нашето спасение. Началото поставяме чрез таинството Свето Кръщение. Чрез Светото "Кръщение, ние ставаме по благодат това, което Бог е по Своята природа" (свети Йоан Дамаскин{25}). {26} Именно чрез това таинство ние ставаме чеда Божии. Този еднократен акт на вяра и очистване на греховете, обаче, далеч не е достатъчен за спасението на душата, и не може да ни предпази от това, да не извършваме грехове, след като вече сме кръстени. Целият процес на нашето спасение (защото спасението е процес, който продължава през целия ни живот, и може да продължи и след смъртта) бихме могли да оприличим на родител, който осиновява дете. Осиновяването е еднократно действие от страна на родителя, което е следвано от много други, през целия живот на детето, за да може да стане това дете наистина негово - да бъде отгледано и възпитано според моралната и ценностна система на родителя. По същия начин, Господ ни осиновява при нашето кръщение, но едва след това започва да "вае" и "моделира" душата, да ни оформя и очиства така, че да станем Негови деца.

Свети апостол Павел пише: “Залягайте да имате мир с всички и светост, без която никой няма да види Господа” (Евреи 12:14). Една от основните цели на нашия живот е придобиването на святост. Без такава святост “никой няма да види Господа”. За да придобием святост, ние трябва да очистим себе си. Един от начините, по които можем да очистим себе си, е чрез страдание. Страданието е една от най-големите мистерии в нашия живот. То е част от живота на всички нас - независимо от нашите пол, възраст, раса или вероизповедание. Ние не винаги можем да разберем, защо Господ допуска страданието. Но, както със всяко зло, Бог обръща и страданието в добро. През целия ни живот, Господ ни помага, чрез тези изпитания, трудности, болки и скърби, с които се сблъскваме, да очистим себе си, и по този начин да придобием светост, за да можем да Го видим. Разбира се, за да може това страдание да даде плод, ние трябва да го приемаме с вяра, дори да не разбираме, защо сме изправени пред изпитания, да се уповаваме на Бога, и да принасяме и посвещаваме своето страдание на Него, за да може то да помогне за нашето очистване. Както пише свети апостол Павел в совето Послание до Колосяни 1:24: “Сега се радвам в страданията си за вас и подпълвам недостига от скърби Христови в моята плът за тялото Христово, което е църквата”. Ако ние не успеем да завършим този процес на очистване по време на своя живот, той продължава след смъртта, в Чистилището. “Сине мой, не презирай наказанието от Господа и не отпадай духом, кога те изобличава. Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема” (Евреи 12:5-6).

Съборът в Трент (1545-1563 г.), 16-ти Вселенски събор на Католическата църква, дава следното определние за спасението: нашето оправдаване е "преминаване от състоянието, в което човек се ражда син на Адам, към състоянието на благодат и осиновяване на синовете (чедата-б.пр.) Божии."{26} Това преминаване не представлява, и не може да бъде изразено с, еднократно наше действие, и не завършва с нашето приемане на Христа за Син Божи и Спасител, нито с решението ни да посветим живота си на Него, но продължава през целия ни живот, и, за повечето от нас, - и след смъртта.

Можем да дадем един, макар и несъвършен, пример: Грехът наранява душата така, както куршумът ранява тялото. Грехът (“куршумът“) беше премахнат от Иисус на кръста, но раната, причинена от греха, остава. За да може тази рана да заздравее, тя се нуждае от почистване (така, както раната, причинена от куршум, би имала нужда от дезинфекция и грижи). Това почистване включва болка, но без него раната не може да заздравее. По същия начин, чистилището е за нас очистване на душата от вредата, която й нанася грехът. Така, както човек, поканен на сватба, първо почиства себе си и слага празнични дрехи, така и душата се нуждае от подготовка за “сватбената трапеза” (Матей 22:2), за срещата с Бога.

Наказание за простени грехове?{4}

В Свещеното Писание има немалко примери за това, че дори когато един грях е простен от Бога, има временно наказание за него. Господ изведе човека от неговия първи грях и му даде власт да владее над всичко (Премъдрост Соломонова 10:2), но въпреки това го наказа с пот на лицето си да яде хляба си (Битие 3:19), докато се върне в земята, от която е взет. Господ прости на Моисей и Аарон това, че не са му повярвали, но за наказание те не влязоха в Обетованата земя (Числа 20:12). Господ сне греха от Давид, но въпреки това го наказа: "затова мечът няма да отстъпи от твоя дом довека, понеже ти Ме пренебрегна и взе жената на хетееца Урия, за да бъде твоя жена" (2 Царства 12:10), и дори отне живота на сина му, защото Давид бе станал причина, враговете Господни да хулят Бога, да богохулстват срещу Неговото Свято Име (2 Царства 12:13-14). В Новия Завет, както и в Стария, постът и даренията на живите, както и делата на покаяние като цяло, се истинските плодове на разкаянието (Матей 3:8; Лука 3:3; 17:3). Цялата традиция на покаяние, установена в църквата, свидетелства за това, че доброволното приемане на дела на покаяние винаги е било част от искреното разкайване, както и вярата в това, че Бог не винаги намалява или премахва наказанието едновременно с прощаването на вината за греха. Грехът трябва да бъде наказан, и тази доктрина включва като неразделна част вярата, че грешникът, който не принесе покаяние в този живот чрез молитви, милостиня, добри дела, проповядване на добрата вест и др., може да бъде наказан в следващия, за да не бъде вовеки отделен от Бога.

След смъртта ние преминаваме т. нар. частен, или индивидуален, съд. Свещеното Писание казва, че “на човек е съдено да умре веднъж, а после идва съд” (Евреи 9:27). Веднага след смъртта ние биваме съдени и получаваме нашата награда, за добро или зло. Ние веднага знаем, каква ще бъде нашата съдба. В края на времената, при Второто Пришествие на Иисус, ще има общ съд, за който Библията споменава, например, в Матей 25:31-32: “А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози”. При този общ съд, всички наши грехове ще бъдат разкрити пред всички (Лука 12:2-5). Между частния и общия съд душата бива очистена от останалата от греха поквара: “казвам ти: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последната стотинка” (Лука 12:59).

“Ясно е, че ние не можем да пресметнем “продължителността” на това пречистващо изгаряне с хронологическите величини на този свят. Трансформиращият “момент” на тази среща [с Христос] се изплъзва от земното пресмятане на времето – това е времето на сърцето, това е времето на “преминаване” към общение с Бога в Тялото Христово.” (Папа Бенедикт XVI)

Такова очистване е възможно, тъй като има разлика между смъртните грехове и несмъртните грехове. Последните могат да навредят на нашата връзка с Бога, така, както лошо порязване наранява тялото, докато първите, смъртните грехове, унищожават, убиват, тази връзка, както куршум в сърцето убива тялото. За да ни покаже това, свети апостол Иоан ни казва: ”Всяка неправда е грях, но има грях не за смърт.” (1 Иоан 5:17). За такива грехове, “не за смърт”, апостол Иоан ни дава ключа към тяхното изцеление: молитвата. Затова той казва: “Ако някой види брата си да съгрешава с грях не за смърт, нека се моли, и Бог ще даде живот нему, - сиреч, на оногова, който съгрешава не за смърт.” (1 Иоан 5:16).

Бог е наш Баща. Той е любящ Баща, но той е и справедлив Баща. Нека дадем следния пример за наказанието за вече простени грехове: Представете си две деца, двама братя, които играят заедно. По време на играта те се скарват, и едното момче в гнева си удря брат си. След това то се разкайва за стореното и се извинява на своя брат. Брат му му прощава, също както и баща им, който става свидетел на случката. Въпреки това бащата наказва виновното момче – не защото не му е простил стореното, или защото не го обича, но именно защото го обича и иска да го научи да се справя със своя гняв и да се държи добре с брат си.

Свети апостол Павел също говори за наказанието от Господа в своето Послание до Евреите, 12 глава:
“5. ..."сине мой, не презирай наказанието от Господа и не отпадай духом, кога те изобличава.
6. Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема".
7. Ако търпите наказание, Бог постъпва с вас като със синове. Защото кой е тоя син, когото баща му не наказва?
8. Ако пък оставате без наказание, на което всички станаха съучастници, тогава сте незаконни деца, а не синове.
9. При това, ние бивахме наказвани от нашите по плът бащи и се свеняхме от тях: не ще ли се много повече покорим на Отца на духовете, та да бъдем живи?
10. Защото те ни наказваха за малко дни, според както им беше угодно; а Тоя - за полза, та да участвуваме в Неговата светост.
11. Всяко наказание изпърво не се показва да е за радост, а за скръб; но отпосле на обучените чрез него то принася мирен плод на праведност.”

Този стих се отнася именно за християни, които вече са отдали живота си на Христа. Те са спасени от вечно осъждане, но въпреки това понякога биват наказвани от Господа.

Архиепископ Фултън Шийн{24} говори за това, че в нашия свят има прекалено много страдание, което е напразно, без плод. Ако нашето страдание ни помогне да видим по-ясно греховете си и да се покаем за тях, ако посветим нашето страдание на Христа и го приемем като израз на Божията любов, това страдание може да принесе “мирен плод на праведност”. Един скуплтор, който прави статуя от камък, знае, че започва продължителен и сложен процес, но в края на този процес всички ще видят това, което той е виждал от самото начало в този камък - а именно, каква красота се крие под повърхността. По същия начин, като Скулптор, Господ оформя душата, и този процес често е продължителен и сложен, изпълнен с болка и страдание. Но Бог знае, какво се крие под повърхността, и как да очисти и греховете, и вредата, причинена от тях, за да станем Негови чеда. Този процес на очистване е част от нашия живот, и за повечето от нас продължава и след смъртта, в Чистилището. Ако дори Синът Божи Иисус Христос, Който е без грях, доброволно прие своите страдания и принесе послушание на Отца дори до смърт, то колко повече ние, като се вгледаме в сърцата си и видим, колко тежки са греховете ни пред Бога, трябва да приемем Божиeто наказание за наша ”полза, та да участвуваме в Неговата светост”.

Душата след смъртта{5}

Според православните и повечето протестанти, след смъртта душата отива или направо в Царството Божие, или в ада. Някои традиционалисти вярват, че душата отива във временен рай, докато Адвентистите от Седмия ден и някои други християнски групи казват, че има “сън“ на душата до времето на общия съд. Православните вярват, че след смъртта душата преминава през т. нар. “митарства”, при които бива съдена според делата си. Учението на Православната църква за състоянието на душата до всеобщото възкресение е следното:

"Вярваме, че душите на умрелите блаженстват или се мъчат според делата си. Като се разделят с тялото, те веднага преминават или в радост, или в печал и скръб. Впрочем, те не чувстват съвършено блаженство, нито съвършено мъчение, тъй като съвършеното блаженство или мъчение всеки ще получи след всеобщото възкресение, когато душата се съедини с тялото, в което е живяла добродетелно или порочно." (Послание на източните патриарси за Православната вяра, член 18).

Всички ние обаче вярваме в Страшния съд, в деня, в който ще се изправим пред Христос, “защото всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище, за да получи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си.” (2 Коринтяни 5:10)

Католическата църква вярва, че от Свещеното Писание, Свещеното Предание и от вярата на ранната църква можем да заключим, че съществува временно, трето състояние на душите след смъртта, освен рая и ада. Това състояние Католическата църква нарича Чистилище. Според Католическата църква, Чистилището е едно стъпало преди рая, предназначено за очистване на вярващите преди “сватбената трапеза” (Матей 22:2). Не всички вярващи трябва да минат през такова очистване, някои отиват направо в рая, но всички, които са в Чистилището, ще отидат в рая.

Иисус ни учи, че някои грехове ще бъдат наказани с осъждане и затвор след смъртта, ”на онзи свят” (Матей 12:32). Един от най-важните грехове е липсата на прошка – ако ние не прощаваме греховете на нашите длъжници, Господ няма да прости нашите грехове. Но Иисус ни казва, че наказанието за греховете не е непременно вечно наказание: ”истина ти казвам: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последния кодрант” (Матей 5:21-26). Тази метафора не подхожда нито на рая, където няма “тъмница”, нито на ада, къдто няма покаяние, нито някой може да излезе от там. Тя обаче подхожда на Чистилището.

Вярата в Чистилището може лесно да бъде обяснена със следния пример: Ако някой счупи в гнева си един прозорец, но после се покае, на него ще му бъде простено. Но той въпреки това трябва да плати счупения прозорец и да направи нещо, за да се справи с причината за него – своя гняв. Бог е наш любящ Баща, Който ни наказва “за полза, та да участвуваме в Неговата светост“ (Евреи 12:10). Ние трябва, по думите на свети апостол Павел, “със страх и трепет“ да вършим, да изработваме нашето спасение, “защото Бог е, Който ви прави и да искате, и да действувате според благата Му воля“ (Филипяни 2:12-13).

Иисус хвали Закхей, че връща това, което е взел несправедливо, въпреки че грехът му вече е простен (Лука 19:1-10). Но дори простен грях влияе както на грешника, така и на тези, срещу които е съгрешил. Разликата е, че с Божията благодат, това няма да утвърди грешника в греха, но ще го освободи от него. Както казва апостол Павел, “Защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт.“ (2 Коринтяни 7:10)

По подобен начин пише и апостол Йоан: “Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е. И всякой, който има тая надежда на Него, очиства себе си, както е Той чист.” (1 Йоаново 3:2-3) В нашия живот, процесът на очистване от грях се нарича освещаване. Чистилището е кулмнацията на този процес, чрез който хората, починали в Божията благодат, биват изпълнени от живота в Светата Троица и стават съвършено “сходни с образа на Сина Му” (Римляни 8:29).

Какво е мястото на Чистилището в това, което се случва с душата след смъртта? Католиците вярват, че някои хора отиват направо в рая – точно така, както вярват и православните, и протестантите. Би било прекрасно, всички ние да отидем веднага след смъртта си в рая. Нека се молим един за друг за това. Католическата църква вярва, че в Чистилището се очиства вредата, причинена от греховете. Чистилището не премахва греха. Иисус направи това на кръста. Чистилището премахва пороците и вредите, причинени от греха.

Хора, които упорито отказват да повярват, че Иисус е Бог, и които не се уповават на Него, не отиват в чистилището. Те отиват в ада.

В известна степен, доктрината за Чистилището съдържа в себе си по-голяма милост от вярата само в рай и ад. Във втория случай тези, които не се опитват да очистят греховете си и да живеят по примера на Иисус, биха прекарали вечността в ада. В първия, има временно очистване на греховете. Чистилището е много по-логичен подход, основан на Библията и вярата на Светите Отци на църквата, и много по-близък до традицията на църквата още през първи век след Рождество Христово.

Чистилището е причината да можем да оценим делата на един човек, но в същото време да кажем, че вярата е източник на нашето спасение. Има хора, които се уповават на Христа, но са мързеливи по отношение проповядване на това Евангелие, на благата вест, на други. Библията казва: ”горко ми, ако не благовествувам!” (1 Коринтяни 9:16), а всички ние знаем, че “горко ми” не означава нищо добро. Католическата църква вярва, че може да имаме нужда от сериозно очистване, въпреки че сме спасени от Христа. Чистилището е начинът, по който можем да обясним, как могат да се спасят хора, които никога не са чували за Иисус, да се спасят по Негова милост. Това, разбира се, е при положение, че те вярват в Бог, търсили са Го с искрено сърце, и не по своя вина не познават Христос и Неговата църква (Катехизис на Католическата Църква 847). Чистилището е начинът, по който можем да обясним също, как би се спасил един порочен човек, който се разкайва на смъртния си одър.

Защо е необходимо Чистилище?{6}

Свети апостол Павел пише в своето Първо послание до Коринтяни:

“11. Обаче, друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос.
12. Ако върху тая основа някой зида със злато, сребро, драгоценни камъни, дървета, сено или слама, -
13. на всекиго делото ще стане явно: денят ще го покаже; защото чрез огън се открива, и огънят ще изпита, какво е на всекиго делото.
14. И ако някому делото, що е зидал, устои, той ще получи награда.
15. А комуто делото изгори, той ще бъде ощетен, а сам ще се спаси, но тъй, както се спасява някой през огън.“

Основата, върху която трябва да “зидаме”, да изграждаме, своя живот и своите дела, е Христос. Като грешни хора, ние не винаги “зидаме” върху тази основа само със злато, сребро и драгоценни камъни, но и с дървета, сено и слама. Нашите дела са това, което Бог ще оцени – делата, които сме изградили върху основата на Христа. Тези дела ще се открият “чрез огън”, и ще бъдат изпитани от огъня. И ако делата ни “изгорят”, ние пак ще се спасим, тъй като сме зидали върху oсновата на Христа – но ще се спасим “през огън”. Тук ясно виждаме именно доктрината за Чистилището – ако имаме правилната основа, Христа, ако умрем в Божията благодат, но, заедно със златото, среброто и драгоценните камъни, носим със себе си и своите дела от “дървета, сено или слама”, то ще е необходимо да преминем очистване, за да можем да устоим на Божия огън.

В Библията често срещаме Бог, представен като изгарящ огън. Той се явява на Моисей в къпина, която “гори в огън, но не изгаря” (Изход 3:2). Господ води синовете Израилеви в пустинята в огнен стълб (Изход 13:21). В деня, когато е поставена скинията, облак я покрива, и от вечер до сутрин се вижда като огън над скинията (Числа 9:15). За да може една душа да устои на този огън, тя трябва да бъде съвършена. Без това съвършенство, душата не може да бъде в пълно и съвършено единение с Бога. Апостол Матей ни казва: “бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец” (Матей 5:48). Тези души, които не са съвършени, трябва да достигнат това съвършенство чрез очистване. Именно това ни казва свети апостол Павел: “А комуто делото изгори, той ще бъде ощетен, а сам ще се спаси, но тъй, както се спасява някой през огън”. “Ощетен” е форма на гръцката дума “zemioo”, която означава “да увредя, ощетя, да претърпя загуба или вреда, да загубя”. Душата ще “претърпи загуба”, защото делата й изгарят, но, въпреки това, ще се спаси, като “през огън”.

Чистилището е нужно, за да може душата да достигне светостта, която й е необходима, за да влезе в рая, тъй като “няма да влезе в него нищо нечисто” (Откровение 21:27). За да бъде душата в общение в Бога, тя се нуждае от святост и съвършенство. Чистилището е не място, но състояние на душата, при което Христос премахва, очиства остатъците на несъвършенството. Свети апостол Павел ни казва: “нека се очистим от всяка сквернота на плътта и на духа, като вършим свети дела със страх Божий” (2 Коринтяни 7:1). Свети апостол Йоан повтаря това: “всякой, който има тая надежда на Него, очиства себе си, както е Той чист” (1 Йоаново 3:3), защото, за да видим Бога, трябва да бъдем съвършено очистени. Точно това учи църквата чрез доктрината за Чистилището.

Още в Стария завет виждаме, че всичко, предназначено за Бога, трябва да бъде съвършено. Дори животните, принасяни в жертва, не трябва да имат физически дефекти: “Животно сляпо, или хромо, или кърно, или болно, или краставо, или шугаво, - такива не принасяйте Господу и от тях не давайте за жертва на жертвеника Господен.” (Левит 22:22) Подобно съвършенство се е изисквало и от свещениците:

“17. кажи на Аарона: никой от твоето семе през всичките им родове, който има телесен недостатък, не бива да пристъпва, за да принася хляб на своя Бог.
18. Никой, който има телесен недостатък, не бива да пристъпва, нито човек сляп, нито хром, нито крънонос,
19. нито такъв, комуто ногата е строшена, или ръката строшена,
20. нито гърбав, нито дръглив, нито с белмо на окото, нито крастав, нито келяв, нито килав.
21. Никой човек от свещеник-Аароново семе, който е с телесен недостатък, не бива да пристъпва да принася жертви Господу; недостатък има върху него, затова не бива да пристъпва да принася хляб на своя Бог;
22. обаче хляба на своя Бог от великите светини и от светините той може да яде;
23. но до завесата не бива да се доближава и при жертвеника не бива да пристъпва, защото има недостатък върху него: той не бива да безчести Моето светилище, защото Аз съм Господ, Който го и освещавам.”
(Левит 21)

Всяка една следа от привързаност към злото трябва да бъде премахната, всяко несъвършенство на душата да бъде поправено. Очистването трябва да бъде пълно, и точно затова е необходимо Чистилище.

Още от времето на ранната църква и Светите отци, книга Изход е била смятана за предобраз на нашето спасение. Христос, новият Моисей, освобождава Своя народ, църквата, новият Израел, от духовното робство на греха и от властта на този свят (символизиран от Египет), чийто суверен е Сатаната (символизиран от фараона), през морето (смъртта) и през пустинята (Чистилището) до Обетованата земя (Царството Божие). Този символизъм не заменя реалния, исторически смисъл на историята, но го допълва.{7}

Необходимо е да подчертаем, че това състояние на очистване на душата не е продължение на нашето земно състояние, като че ли ни се дава друга възможност след смъртта да променим съдбата си. Учението на църквата по този въпрос е категорично и недвусмислено, и беше отново потвърдено по време на втория събор във Ватикана (Двадесет и първи Вселенски събор на Католическата църква, 1962-1965 г.): “Тъй като не знаем нито деня, нито часа, трябва да следваме Божия съвет и непрекъснато да внимаваме, за да можем, когато нашият единствен жизнен път бъде завършен (Евреи 9:27), да заслужим да влезем с Него на сватбеното празненство и да бъдем сред блажените, а не, като порочните и ленивите слуги, да бъдем отпратени във вечния огън, във външната тъмнина, където ‘ще бъде плач и скърцане със зъби’ (Матей 22:13; 25:30).” (Lumen gentium, n. 48)

Някои богослови вярват, че този огън, който изгаря и спасява, е самият Христос, нашият Съдия и Спасител. Срещата ни с Него е решаващият момент за нашата присъда. Неговият поглед разтопява всичко лъжливо. Тази среща с Него, като ни изгаря, ни трансформира и ни освобождава, позволявайки ни да станем наистина себе си. Всичко, което сме изградили през живота си, може да се окаже просто слама, която изгаря. Но в болката от тази среща, когато нечистотата на нашия живот става очевидна за нас, се крие нашето спасение. Неговият поглед, докосването на Неговото сърце, ни изцерява чрез една несъмнено болезнена трасформация като “през огън”. Но това е благословена болка, при която свещената сила на Неговата любов ни изгаря като пламък, позволявайки ни да станем напълно себе си и по този начин напълно Божии. Болката на любовта става наше спасение и наша радост. Ясно е, че не можем да пресметнем “продължителността” на това трансформиращо изгаряне – то убягва на нашата земна дефиниция за време, то е времето на сърцето, времето на преминаване в общение с Бога в Тялото Христово.

Второканоническите книги{8}

Така наречените второканонически книги включват следните книги от Свещеното Писание:

• Втора книга на Ездра
• Книга на Товита
• Книга Иудит
• Книга Премъдрост Соломонова
• Премъдрост на Иисуса, син Сирахов
• Послание на Иеремия
• Книга на пророк Варуха
• Първа книга Макавейска
• Втора книга Макавейска
• Трета книга Макавейска
• Трета книга на Ездра

Близки до второканоническите книги са следните допълнения към каноническите книги: допълнения към Книга на Естир, допълнения към Книга на пророк Даниила и някои други.

Има доста голямо припокриване между апокрифа в оригиналната версия на Библията King James Version от 1611 г., и католическите (и православни) второканонически книги, макар и те да се различават. Апокрифът във версията на King James от 1611 г., освен второканоническите книги, включва и следните три книги, които не са част от списъка на каноническите библейски книги:

• Първа книга на Ездра (в латинския превод на свети Йероним{9}, Вулгата, тази книга е наречена Трета книга на Ездра);
• Втора книга на Ездра (във Вулгатата – Четвърта книга на Ездра);
• Молитва на Манасия.

Във Вулгатата, издадена по времето на папа Климент VIII (издадена през 1592, 1593 и 1598 г.), тези книги са описани като “книги извън канона”. Тези книги, заедно с второканоническите книги, са част от раздела Апокриф в някои протестантски Библии.

Тези книги са наречени второканонически не защото са "второ качество", но техния статут като книги, които са част от канона, е бил определен по-късно, отколкото статута на някои книги, които винаги и навсякъде са били смятани за част от Свещеното писание, като Битие, Исаия и Псалтира.

Садукеите, например, са признавали като боговдъхновени и канонични само първите пет книги от Стария Завет. Те гледали на останалата част от Стария Завет по същия начин, ои който протестантите днес гледат на второканоническите книги - полезни и поучителни книги, но не боговдъхновени. Именно по тази причина садукеите спорят с Христа и Му казват, че няма възкресение в Матей 22:23-33 - те не виждат доказателства за възкресението в първите пет книги Моисееви, и не смятали останалите Старозаветни книги, които изрично говорят за възкресението (като Исаия и Втора книга Макавейска), за Слово Божие, което е част от канона. Христос не задължава садукеите да приемат Исаия и Втора книга Макавейска като канонични книги, но просто ги кара да приемат сериозно тази част от Свещеното Писание, която те признават, макар и тя да е ограничена, и говори със садукеите въз основа на тези пет книги. Това, разбира се, в никакъв случай не означава, че според Христа само канона на садукеите е правилен и всички други Старозаветни книги са извън канона, но просто че Христос говори със садукеите на "техния език", според приемания от тях канон. И именно чреа техния канон Иисус им доказва, че има възкресение: "'Аз съм Бог Авраамов, и Бог Исааков, и Бог Иаковов'. Бог не е Бог на мъртви, а на живи." (Матей 22:32)

Когато Христос се обръща към фарисеите, той прави същото. Канона на фарисеите бил подобен на съвременния еврейски канон, значително по-голям от този, приеман от садукеите. Това, обаче, отново не означава, че Христос и апостолите ограничават канона в рамките на този, приеман от фарисеите. И когато нашият Господ и Неговите апостоли проповядват пред евреите, които говорят гръцки език, те се позовават на Септуагинта - Александрийският канон, написан на гръцки език, по-известен като Септуагинт (превод на седемдесетте, направен ок. III-II век пр. Р. Хр.), който е идентичен на католическия и православен Стар Завет. Това е била и версията на Стария Завет, която повечето евреи по времето на Христа са смятали за боговдъхновено Свещено Писание.

Една от причините за това, т. нар. второканонически книги да бъдат поставяни под въпрос, дори от самия свети Йероним, който пръв ги превежда на латински, е фактът, че по онова време не е била позната версия на тези книги на еврейски език. През 1947-1956 г., при откриването на ръкописите от Мъртво море, обаче, са намерени и тези книги, именно на еврейски език. Ръкописите от Мъртво море са датирани между 150 до 70 г. пр. Р. Хр.

Днес са познати две версии на Стария завет. Едната е Палестинският канон, на еврейски език, който по съдържанието си е идентичен на протестантския Стар Завет, и е съставен около 90 г. сл. Р. Хр. Другата е Септуагинтът. Сравнението между Септуагинта и ръкописите от Мъртво море е ясно свидетелство за точността на Септуагинта. Книгите в Септуагинта са били подредени в същия ред, в който ги намираме в съвременните Библии (книгите в Палестинския канон са били подредени в напълно различен ред). Апостолите и ранната църква също използват Септуагинта. Септуагинтът е версията, одобрена от съборите в Хипон (днес град Анаба, Алжир) през 393 г. сл. Р. Хр. и в Картаген през 397 г. и 419 г. Второканоническите книги са били приемани от Светите Отци на църквата, и тяхната каноничност е потвърдена още веднъж на събора в Трент през 1545-1563 г. Светите отци на църквата също смятали второканоническите книги за боговдъхновени и за част от канона.

Протестантските Библии използват книгите от Палестинския канон, но подредени в реда на книгите в Септуагинта. Протестантите приемат тази версия на Стария завет, тъй като тя е предпочитаната от Мартин Лутер версия, и е била одобрена от еврейски (не-християнски) събор в Явне, Израел, през 90 г. сл. Р. Хр. На тези две причини можем да дадем следните два отговора:

1.) Мартин Лутер премахва от своя превод на Библията второканоническите книги, и е искал да махне също книги от Новия завет – Съборното послание на свети апостол Иаков, което в неговия превод е сложено накрая, като приложение (тъй като, според Лутер, то набляга прекалено много на делата, напр. Иаков 2:14-17; 2:20-21; 4:9, и др.), както и Съборното послание на свети апостол Иуда, Посланието до Евреите и Откровението на свети апостол Иоан Богослов. На последните три книги от Новия Завет, Лутер приписва полу-каноничен статут. За Посланието на свети апостол Иаков, Лутер пише: "Аз не го смятам за написано от апостол," тъй като той вярвал, че това послание е "категорично против свети Павел и всичкото останало Писание, като приписва оправдаване чрез дела" (Предговор към Посланието на свети апостол Иаков). Според Лутер, това е "послание, пълно със слама ... тъй като в него няма нищо от естеството на евангелието" (Предговор към Новия Завет).

Всъщност, единственото място в Свещеното Писание, където е използвана думата "само" в един и същи стих с думата "вяра", е Иаков 2:24: "Видите ли, че човек се оправдава с дела, а не само с вяра?" Този стих напълно противоречи на учението на Мартин Лутер за спасение само чрез вяра!

2.) По отношение на еврейския събор в Явне - според католиците, този събор не е задължаващ, боговдъхновен събор, тъй като Бог дава своята благодат на християните на Петдесетница (Деяния, 2 глава) почти 60 години по-рано. През цялото това време, християните са използвали Септуагинта. На същия този събор в Явне, евреите отхвърлят книгите от Новия завет, както и самия Христос. Не всички евреи приемат новата, ревизирана версия на Стария Завет. Евреите в Етиопия, например, и до днес използват Септуагинта, вместо по-кратката версия, одобрена от равините в Явне. Някои историци поставят под съмнение това, дали наистина е имало събор в Явне, или евреите просто са ревизирали Библията. Независимо от това, факт е, че евреите променят своите канонически книги след възкресението на нашия Господ, и това решение не е обвързващо за християните.

Поради съставянето на този нов канон на книгите от Стария завет, протестантите днес смятат второканоническите книги за “не-библейски”. Тези книги винаги са били част от Стария завет, още по времето на Иисус, както и при определянето на книгите, които да бъдат включени в Библията, през 382 г. на събора в Рим. Поради това тези книги са, според самата дефиниция на термина, библейски, и винаги са били такива. Една от основните причини, Лутер да отхвърли второканоническите книги от Стария завет и да включи само книгите от Палестинския канон, е това, че тези книги, и по-специално трите Макавейски книги, доказват католическото учение за Чистилището, както и традицията за, и ползата от, молитви за мъртвите.

Самият наш Господ Иисус Христос е приемал второканоническите книги. В Евангелие от Иоана 10:22-36 виждаме Иисус и Неговите апостоли да честват празника Ханука (Обновение). Този празник и неговото божествено установяване са записани в Първа и Втора книга Макавейска (вж. напр. Първа книга Макавейска 4:59). Този празник не е споменат или обсъждан никъде другаде, в никоя друга книга на Стария Завет. Именно по повод на този празник Иисус казва (Иоан 10):
"34. не е ли писано в Закона ви: "Аз рекох: богове сте"?
35. Ако Той нарече богове ония, към които бе отправено словото Божие (и не може да се наруши Писанието),
36. на Тогова ли, Когото Отец освети и прати в света, вие казвате: богохулствуваш, защото рекох: Аз съм Син Божий?"

Иисус, в навечерието на празника Ханука, говори за това, че е бил осветен от Отца, точно така, както Иуда Макавей освещава храма в Първа книга Макавейска 4:36-59 и във Втора книга Макавейска 10:1-8. С други думи, нашият Господ свързва двете по начин, който е явен за Неговите слушатели-евреи - Той говори за празника Ханука, споменат в Макавейските книги, като за предобраз на Неговото освещаване от Отца. Тоест, Той говори за този празник, установен в две от второканоническите книги, по същия начин, по който говори за манната (Иоан 6:32-33; Изход 16:4) ("Божият хляб е Онзи, Който слиза от небето и дава живот на света" - предобраз на Светото Причастие), медната змия (Иоан 3:14; Числа 21:4-9), и стълбата, която стига до небето (Иоан 1:51; Битие 28:12) - като боговдъхновен, пророчески, библейски образ на Самия Него. Ние виждаме това навсякъде в Новия Завет. Иисус и апостолите не правят разлика между второканоническите книги и останалата част от Стария Завет.

Някои евангелисти вярват, че второканоническите книги не са боговдъхновени, защото някои от авторите им се съмняват в своите способности да запишат добре случилото се. Във Втора книга Макавейска 15:37-38, например, четем: "затова и ще свърша тука моето слово. Ако съм го изложил хубаво и задоволително, това съм и желал; ако пък - слабо и посредствено, то аз съм направил, каквото е било по силите ми." Ако приемем, че съмненията на един автор в неговите способности са равносилни на това, че текстът не е боговдъхновен, то трябва да отхвърлим и някои от посланията свети апостол Павел, или поне части от тях. 1 Коринтяни 7:40, например, дава достатъчно основания за това: "според моето мнение; а мисля, че и аз имам Дух Божий",пише свети апостол Павел. Нима трябва да тълкуваме това като "аз мисля, че имам Дух Божий, но и се съмнявам, дали наистина имам"? Подобен пример е и 1 Коринтяни 7:12: "А на останалите аз говоря, а не Господ" - нима това означава, че свети апослот Павел не е сигурен, дали неговото учение е боговдъхновено? Или трябва да отхвърлим този стих, или цялото това послание, защото не Господ говори тук? Това може да бъде сметнато за значително по-директно доказателство за липса на боговхъновеност от написаното във Втора книга Макавейска 15:37-38, но, въпреки това, никой не би се осмелил да изхвърли посланията на свети апостол Павел от Новия Завет по тази причина. Защо? Защото, в случая със свети апостол Павел, ние разбираме, че авторът на боговдъхновена книга, или, в случая, послание, от Библията, може да пише под ръководството на Светия Дух, без сам да го осъзнава, и че боговдъхновеността не е равносилна на "диктовка" от страна на Светия Дух.

Единствената основа, която може правилно да определи каноническите книги от Библията, е църквата на Христа, съградена на камък, църквата, която ни е дала Библията! Както е казал свети Йероним{9}, според "решението на църквите" и само благодарение на него ние имаме канона на Свещеното Писание, тъй като то е просто записаната част от църковната апостолска традиция. Това решение на църквите е било взето, както решението в Деяния на светите апостоли, 15 глава, от църковни събори на епископи, които признават пръвенството на свети апостол Петър и са в единение с него. Книгите, които са част от Свещеното Писание, са били избрани единствено въз основа на църковната традиция и на дадената от Бога власт на Тялото Христово в единение със свети апостол Петър. Дори хронологически погледнато, нашият Господ Иисус Христос не казва на апостолите да напишaт Библия и после да създадат църква - напротив, Той основава църквата, и по-късно тази църква определя канона на книгите в Библията, и тази църква дава тълкувание на Библията и на въпроси за вярата и морала.{27}

"Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги. Амин."(Иоан 21:25)

Амин!

Връзка между второканоническите книги и Новия завет

Новият завет е тясно свързан със Стария и често се позовава на него, включително на Второканоническите книги. Иисус също ги цитира. Ето няколко примера:

• Матей 7:12 – “Прочее, всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям; защото това е законът и пророците.“ перефразира Книга на Товита 4:15: “Което е тебе омразно, недей го прави другиму.“
• Матей 7:16, 20 – “по плодовете им ще ги познаете“ е по Книга премъдрост на Иисуса, син Сирахов 27:6: “Грижите за дървото се проявяват в неговия плод: тъй и в словото - помислите на човешкото сърце.“
• Матей 9:36 - “като овци, които нямат пастир“ е от Книга Иудит 11:19: “овци без пастир“.
• Матей 11:25 – Иисус казва: “прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята“; това е същото описание на Бога, което намираме в Книга на Товита 7:17: “Господ, Бог на небето и на земята“.
• Матей 12:42 – Иисус се позовава на мъдростта Соломонова: “Южната царица ще се изправи на съд с тоя род и ще го осъди, защото тя дойде от край-земя, за да чуе мъдростта Соломонова“, която е била записана във Второканоническите книги.
• Матей 22:25; Марк 12:20; Лука 20:29 – “у нас имаше седем братя ...“ - тук евангелистите се позовават на каноничността на Книга на Товита 3:8 и 7:11: “задето я давали на седем мъжа“ и “давах дъщеря си на седем мъже“.
• Матей 24:15 - "мерзостта на запустението", за която говори Иисус, е взета от Първа книга Макавейска 1:54: "В петнайсетия ден на хаслев, в сто четирийсет и петата година, поставиха върху жертвеника мерзост на запустение и наоколо в иудейските градове направиха жертвеници", и Втора книга Макавейска 8:17: "имайки пред очи престъпната обида, нанесена от тях на светото място, разорението на поругания град и нарушението на праотеческите наредби".
• Матей 24:16 - "тогава ония, които се намират в Иудея, да бягат в планините" е взето от Първа книга Макавейска 2:28: "И побягна сам и синовете му в планините, като оставиха всичко, което имаха в града."
• Матей 27:43 – "надяваше се на Бога, нека сега Го избави, ако Му е угоден; понеже бе казал: Син Божий съм" е според Книга Премъдрост Соломонова 2:18: "защото, ако тоя праведник е син Божий, Бог ще го защити и ще го избави от ръката на враговете."
• Марк 7:6-8 - "добре е пророкувал Исаия за вас, лицемерците, както е писано: "тоя народ Ме почита с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене; ала напразно Ме почита, проповядвайки учения, - заповеди човечески." Защото вие, като оставихте Божията заповед, държите се о преданието човеческо, миете шулци, чаши и вършите много други подобни неща." Този цитат често да бива използван от протестантите срещу Католическата и Православната църкви, като църкви, проповядващи, според тях, "заповеди чевечески". Повечето от тях обаче не са запознати с факта, че този стих от Исаия, цитиран от нашия Господ Иисус Христос, може да бъде прочетен само в Септуагинта. В Книга на пророк Исаия в Палестинския канон този стих липсва.{27}
• Марк 9:48 - "дето червеят им не умира, и огънят не угасва" е позоваване на Книга Иудит 16:17: "ще прати огън и червеи върху телата им".
• Лука 1:42 - "благословена си ти между жените" може да бъде съпоставено с думите на Озия в Книга Иудит 13:18: "благословена ти, дъще, от Всевишния Бог повече от всички жени на земята".
• Лука 1:52 – думите на Дева Мария: "свали силни от престоли и въздигна смирени" следват Книга премъдрост на Иисуса, син Сирахов 10:17: "Господ събаря престоли на властници и на мястото им поставя кротки."
• Лука 13:29 - "И ще дойдат от изток и запад, и север и юг, и ще насядат на трапеза в царството Божие" следва Книга на пророк Варуха 4:37: "Ето, идат твоите синове, които си отпуснал, идат събрани от изток до запад с думата на Светия, обрадвани за Божията слава."
• Лука 24:4 и Деяния 1:10 – "изправиха се пред тях двама мъже в бляскави дрехи" и "застанаха пред тях двама мъже в бели дрехи" напомня на Втора книга Макавейска 3:26: "Явиха му се и други двама юноши, с превъзходна сила, прекрасни наглед, благолепно облечени".
• Йоан 1:3 - "Всичко чрез Него [Словото] стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало" следва Книга Премъдрост Соломонова 9:1: "Боже на отците и Господи на милостта, Който си направил всичко със словото Си".
• Йоан 10:22 - "И настана тогава в Иерусалим празник Обновение, и зима беше" – празникът Обновение е описан в Първа книга Макавейска 4:59: "И нареди Иуда и братята му и цялото събрание на Израиля, щото дните за обновата на жертвеника да се празнуват с веселие и радост в свое време, всяка година осем дена, от двайсетия ден на месец хаслев."
• Деяния 10:34; Римляни 2:11; Галатяни 2:6 - "Бог не гледа на лице" и "Бог не гледа човека по лице" е по Книга премъдрост на Иисуса, син Сирахов 35:12: "Защото Господ е съдия, и у Него няма лицеприятие".
• Римляни 1:20 - "Защото онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията; тъй че те са неизвиняеми." е по Книга Премъдрост Соломонова 13:1-2: "Наистина суетни са по природа всички люде, които не са имали познание за Бога, които от видимите съвършенства не са могли да познаят вечно Съществуващия и, гледайки делата, не са познали Виновника, а почитали за богове, управляващи света, - или огъня, или вятъра, или подвижния въздух, или звездния кръг, или бурната вода, или небесните светила."
• Римляни 1:24-27 – това, че идолопоклонството води до блуд, е позоваване на Книга Премъдрост Соломонова 14:12, 24-26: "Защото измислията на идоли е начало на блуд, и изнамирането им - разтление на живота." и "те не пазят ни живот, ни чисти бракове, но един другиго или коварно убиват, или с прелюбодейство оскърбяват. А всички тях без разлика обладава кръвнина и убийство, грабеж и коварство, разтление, вероломство, бунт, клетвопрестъпност, разграбване имоти, забравяне благодарност, омърсяване души, извращаване на половете, безчинство в браковете, прелюбодейство и безпътност."
• Римляни 4:17 - "според както е писано: "поставих те баща на много народи", ..." цитира Книга премъдрост на Иисуса, син Сирахов 44:19: "Авраам е великият отец на много народи, и не е имало нему подобен по слава".
• Римляни 9:21 - "Или грънчарят не е властен над глината, та от едно и също месиво да направи един съд за почетна употреба, а друг - за долна?" следва Книга Премъдрост Соломонова 15:7: "Грънчарят гнете меката глина и грижливо изработва всякакви съдини за наша потреба; от една и съща глина изработва съдове и за чиста и за нечиста потреба - все еднакво; а за какво се употребява всеки от тях, - съди същият грънчар."
• Първо послание до Коринтяни 2:16 - "Защото, кой е познал ума Господен, та да го обясни?" е по Книга Премъдрост Соломонова 9:13: "Защото, кой човек може да познае Божиите намерения? или кой може разбра, какво е угодно Господу?"
• 1 Коринтяни 6:12-13; 10:23-26 - "Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо. Храната е за корема, и коремът за храната; но Бог ще погуби и едното и другото. Ала тялото не е за блудство, а за Господа, а Господ - за тялото." следва Книга премъдрост на Иисуса, син Сирахов 37:30-34: "Синко! през живота си изпитвай душата си и наблюдавай, кое за нея е вредно, и това не й давай; защото не всичко е полезно за всички, и не всяка душа е разположена към всичко. Не се пресищай с всякаква сладост и не се нахвърляй на всякакви ястия, защото от много ядене иде болест, и пресищане докарва холера; от пресищане мнозина са умрели, а въздържаният ще си продължи живота."
• 1 Коринтяни 8:5-6 - "Защото, макар и да има само по име богове, било на небето, било на земята (както и има много богове и много господевци), - ние обаче имаме един Бог Отец, от Когото е всичко, и ние сме у Него, и един Господ Иисус Христос, чрез Когото е всичко и ние сме чрез Него." Следва Кинга Премъдрост Соломонова 13:3: "Ако, пленявайки се от тяхната хубост, те са ги почитали за богове, те трябваше да познаят, колко по-добър от тях е Господ, защото Той, Виновникът на хубавото, ги е създал."
• 1 Коринтяни 10:20 - "Не, но каквото принасят в жертва езичниците, принасят го на бесове, а не Богу; пък аз не искам да бъдете съобщници на бесовете." се позовава на Книга на пророк Варуха 4:7: "защото раздразнихте Тогова, Който ви създаде, като принасяхте жертви на бесове, а не Богу."
• 1 Коринтяни 15:29 - "Понеже какво ще сторят тия които се кръщават заради мъртвите ако никак мъртвите не възкръсват? защо ли се и кръщават зарад мъртвите?"{10} следва Втора книга Макавейска 12:43-45:" А като събра до две хиляди драхми, според числото на мъжете, прати в Иерусалим, за да принесат жертва за грях, и постъпи твърде хубаво и благочестно, мислейки за възкресение; защото, ако той се не надяваше, че падналите в битката ще възкръснат, излишно и напразно би било да се молим за мъртвите. Но той мислеше, че на умрелите в благочестие е приготвена превъзходна награда, - каква света и благочестива мисъл! - затова принесе за умрелите умилостивна жертва, да бъдат освободени от грях."
• Ефесяни 1:17 - "дух на премъдрост" следва молитвата в Книга Премъдрост Соломонова 7:7: "Затова се молих - и биде ми даруван разум, виках - и слезе върху ми дух на премъдрост."
• Първо послание до Тимотея 6:15 - "Цар на царете" е по Втора книга Макавейска 13:4: "Царят на царете".
• Иаков 1:19 – “бърз на слушане, бавен на говорене“ следва Книга премъдрост на Иисуса, син Сирахов 5:13: “Бъди бърз да слушаш и обмислено давай отговор.“
• Първо послание на свети апостол Петра 1:17 - “И ако вие наричате Отец Тогова, Който нелицеприятно съди всекиго по делата“ се позовава на Книга премъдрост на Иисуса, син Сирахов 16:13 :“ Той [Бог] съди човека според делата му.“
• Евреи 12:12 – цитатът “отпадналите ръце и ослабналите колене” е взет от Книга премъдрост на Иисуса, син Сирахов 25:26: “Отпуснати ръце и разслабени колена”.
• Откровение 1:4 - “седемте духове, които са пред Неговия престол“ е взето от Книга на Товита 12:15: “Аз съм Рафаил, един от седемте свети Ангели, които възнасят молитвите на светиите и възлизат пред славата на Светия.“
• Откровение 8:3-4 - “Тогава дойде друг Ангел със златна кадилница и застана пред жертвеника; и му се даде много тамян, та с молитвите на всички светии да го тури на златния жертвеник, що беше пред престола. Димът от тамяна с молитвите на светиите се издигна от ръката на Ангела пред Бога.“ също следва Книга на Товита 12:15: “Аз съм Рафаил, един от седемте свети Ангели, които възнасят молитвите на светиите и възлизат пред славата на Светия.“

Това са само някои от многото примери, в които Новозаветните автори и самият наш Господ Иисус Христос се позовават на второканоническите книги. Подобна връзка съществува и между второканоническите книги и другите книги от Стария Завет. Иисус и апостолите са използвали Септуагинта, и дори се позовават на него.

Молитви за мъртвите{11}

Църквата винаги се е молила за мъртвите. Доказателства за молитви за мъртвите има и в Свещеното Писание, и в традицията на църквата. Още преди Христа, молитвите за мъртвите са били част от еврейската вяра.

В Стария Завет, първият пример за традицията на евреите за молитви и покаяние, принесени за душите на починалите, срещаме в първата книга на Библията – Изход 50:10:
“И дойдоха до Горен-хаатал, при Йордан, и плакаха там с голям и твърде силен плач; и оплаква Йосиф баща си седем дена.”

Подобни цитати намираме и в Числа 20:29:
“И цялото общество видя, че Аарон умря, и целият Израилев дом оплаква Аарона трийсет дни.”,

както и във Второзаконие 34:8:
“И синовете Израилеви оплакваха Моисея в равнините Моавски (при Йордан, близо до Йерихон) трийсет дена. И минаха дните за плач и тъга по Моисея.”

Тук виждаме определен период от време, посветен на оплакване на починалия. Еврейското разбиране на “дните за плач и тъга" е било, че молитвите, казвани за починалите през тези дни, освобождават душите от тяхното състояние на болезнено изкупление, и ускоряват тяхното единение с Бога.

Втора книга Макавейска 12:39-46 ясно показва, че, век и половина преди Христа, молитвите за мъртвите са били нещо обичайно:
“39. На другия ден Иудините човеци отидоха, според както го искаше дългът, да пренесат телата на падналите и ги положат заедно с роднините в отеческите гробници.
40. И намериха под хитона на всекиго от умрелите вещи, посветени на иамнийските идоли, каквото законът забранява на иудеите; и стана за всички явно, защо са загинали.
41. Затова всички прославиха праведния Съдия Господа, Който открива скритото,
42. и захванаха молитва, молейки да бъде съвсем изгладен стореният грях; а доблестният Иуда увещаваше народа да се пази от грехове, виждайки с очите си, какво се бе случило по вина на падналите.
43. А като събра до две хиляди драхми, според числото на мъжете, прати в Иерусалим, за да принесат жертва за грях, и постъпи твърде хубаво и благочестно, мислейки за възкресение;
44. защото, ако той се не надяваше, че падналите в битката ще възкръснат, излишно и напразно би било да се молим за мъртвите. 45. Но той мислеше, че на умрелите в благочестие е приготвена превъзходна награда, - каква света и благочестива мисъл! - затова принесе за умрелите умилостивна жертва, да бъдат освободени от грях.”

Жертвата, принесена за мъртвите, може да помогне “да бъдат освободени от грях” – традиция, запазена и до днес в Католическата и Православната църкви. Нашите молитви и принесено покаяние, нашите жертви, облекчават, или прекратяват, страданията на душите на починалите. Тази практика, позната като “kaddish”, е била добре установена при евреите по времето на Иисус.

Поразителна е приликата на последния, 45-ти стих от 12 глава на Втора книга Макавейска, с Първо послание до Коринтяни 15:29:
“Инак, какво ще сторят ония, които се кръщават, вярвайки във възкресението на мъртвите, ако изобщо мъртви не възкръсват? Защо ли се и кръщават, вярвайки във възкресението на мъртвите?”

Предлогът, използван в гръцкия текст, ‘huper’, който православната Библия превежда като “вярвайки във възкресението” (словосъчетание, добавено с наклонен (Italic) шрифт), означава всъщност ‘над, отвъд, заради, от името на’. По тази причина, по-правилни и по-близки до първоначалния смисъл на израза в случая са другите преводи на този стих на български език (Цариградски превод, Съвременен превод 2004, Протестантски превод и др.), които превеждат това като “тия, които се кръщават заради мъртвите”. Руският синодален превод на този стих гласи “крестящиеся для мертвых”. Различните версии на Библията, на различни езици (английски, френски, немски) също превеждат това словосъчетание като “заради мъртвите” или “от името на мъртвите”.

Какво точно означава кръщението заради мъртвите? Тук свети апостол Павел обяснява нашата надежда във възкресението на мъртвите, посочвайки обичай, съществувал в църквата по това време – ‘кръщение’ заради, или от името на, мъртвите, с цел премахване на последствията от греховете на тези мъртви и намаляване или прекратяване на техните мъчения, с надежда за тяхното възкресение. ‘Кръщението заради мъртвите’ се отнася към молитвите и покаянието, принасяни от живите за душите на умрелите. Църквата винаги е учила, че молитвите за мъртвите, кръстени в лоното на Църквата и умрели с вяра в Христа, са необходими, защото облекчават техните страдания и ги доближават до Бога.

Най явният пример за молитви за мъртвите ни е оставен от свети апостол Павел в неговото Второ послание до Тимотея 1:16-18: “Господ да даде милост на дома на Онисифора, защото много пъти ме успокои и се не посрами от веригите ми, но, като дойде в Рим, с голямо старание ме потърси и намери. Нека Господ му даде да намери милост у Него в оня ден; а колко ми услужи той в Ефес, ти по-добре знаеш.” Свети апостол Павел пише своето Второ послание до Тимотея в плен и нарича себе си “окованик” на Господа Иисуса Христа (1:8). Той знае, че краят на живота му наближава: “Защото аз вече ставам жертва, и времето на моето отхождане настъпи.” (4:6). Ние знаем от писанията на Светите отци на църквата (и по-специално на свети Дионисий, епископ на Коринт, 2 век), че свети апостол Павел е бил убит по същото време, когато свети апостол Петър бива разпънат на обърнат (“петров”) кръст. Свети апостол Петър приема мъченическа смърт през 67 г. сл. Р. Хр. Този цитат е важен, защото по времето, когато свети апостол Павел пише своето второ послание до Тимотея, съвсем скоро преди смъртта си, Онисифор вече е починал (поч. ок. 65-66 г. сл. Р. Хр.). Тоест, тук имаме пример за молитва за душата на вече починал човек – молитва, принесена не от кого да е, но от самия свети апостол Павел.

Ние вярваме, че основната причина за съществуването на църквата е спасението на души. Господ е дал на Своята църква отговорността да се грижи за всички християни, до момента, в който те влязат в Царството Божие. Католическата църква вярва, че душите в Чистилището са на своя път към Царството Божие, но все още не са там – затова трябва да се молим за тях.

Голяма трагедия е, че много души в Чистилището нямат никой, който да се помоли за тях. Слава на Бога за монахините и монасите, които се молят от цялото си сърце за тези бедни души, макар никога да не са ги срещали!

Ранните християни са се молили за душите на мъртвите, включително отци на църквата като Тертулиан, Климент Александрийски, Ориген, свети Киприян Картагенски, свети Йероним, свети Амвросий Медиолански, свети Августин (живели между 200 и 500 г. сл. Р. Хр.). Молитви за душите на починалите има на гробниците на ранните християни, погребани в катакомбите. Ето един пример:

На снимката: Надпис на латински на гроб в катакомбите на Присцила{12}
“Умолявам ви, братя, да се молите всеки път, когато идвате тук, и да призовавате Отца и Сина
във всички ваши молитви, за да могат те да спасят Агапе (човека в гробницата) вовеки”

Единствената причина някой да се моли за мъртвите, е че душата на човека, за когото се молят, още не е в рая. Ние знаем от Библията и от Светите отци на църквата, че ако някой е в ада, нашите молитви не могат да направят нищо за него. Ранните християни са вярвали в състояние на душите на починалите, различно от рая и ада, в междинно състояние, което по-късно Католическата църква дефинира като Чистилище. Чистилището не е ‘измислено’ на събора в Трент през 1545-1563 г. На този събор просто е записана доктрината, която обяснява Чистилището, тъй като тогава за първи път е повдигнат въпросът за Чистилището и то е поставено под съмнение. Може да изглежда, като че ли е било необходимо много време, за да бъде дефинирана доктрината за Чистилището, но дефинирането на Светата Троица, например, е отнело над 300 години. Важното с случая, както с всички догми на църквата, е не колко време е продължил процесът на дефиниране на една догма, но това, че тя винаги е съществувала в Свещеното Писание и Свещеното Предание на църквата, макар и да не е била формулирана именно по този начин.

До ден днешен, ортодоксалните евреи се молят за душите на своите починали приятели и роднини. Православната църква, която беше едно с Католическата през първите векове на християнството, също се моли за душите на починалите, и отслужва литургии за тях. Православната църква учи, че: “душите на някои верни, които с вяра и покаяние са умрели, но не са принесли достойни плодове на покаянието за греховете си, макар и да са се очистили от тези грехове, търпят мъчения след смъртта си, но да се освободят съвсем от греховете си и да добият пълно опрощение, могат само чрез молитвите на живите си братя, чрез милостинята и най-много чрез безкръвната жертва.” Тази вяра на Православната църква отговаря напълно на католическата догма за Чистилището, макар и да не е дефинирана по същия начин. Дори днес, много евангелисти се молят за своите починали близки и роднини, въпреки, че “не трябва да се прави така” – особено това може да се види по време на погребения. У всички нас, изглежда, има и естествено желание и инстинкт да се молим за тези любими наши хора, които вече не са с нас.

Неправилно е разбирането за това, че Чистилището е “място”. Свети Августин{1} пише, че то е по-скоро състояние на душата. Така, както тъмнината е не място, но по-скоро състояние, отсъствие на светлина, така и Чистилището е състояние, отсъствието на Бога. Както вече видяхме, още най-ранните християни са се молили за мъртвите. Съществуват много подобни надписи в катакомбите, където през първите три века на християнството, време на преследвания, християните са записвали молитви за мъртвите. Някои от най-ранните писмени християнски източници извън Новия завет, като Деяния на Павел и Текла (Acta Pauli et Theclae) и Мъченичеството на Перпетуа и Фелицита (Martyrdom of Perpetua and Felicity) (написани през II-III век), споменават християнския обичай за молитви за мъртвите. Такива молитви биха били отправяни, само ако християните са вярвали в междинно състояние на душите, дори ако не са го наричали “Чистилище”.

Традицията на църквата също неведнъж споменава молитвите за мъртвите. Един от многото примери е следният цитат от свети Кирил Йерусалимски{13}, написан ок. 350 г. cл. Р. Хр.:
“После споменаваме също тези, които вече са заспали: първо, патриарсите, пророците, апостолите, и също мъчениците, да може, чрез техните молитви и застъпничество, Бог да приеме нашите молитви, след това споменаваме също светите отци и епископи, които вече са заспали, и, най-просто казано, тези от нас, които вече са заспали. Тъй като вярваме, че ще е от много голяма полза за душите на тези, за които отправяме молитви, докато се извършва тази свята и най-тържествена жертва.” (Катехизисни лекции 23:5:9)

Един век по-рано, Тертулиан{14} също пише за молитвите за мъртвите:
“Вярващата вдовица се моли за душата на своя съпруг, и умолява за него [в мястото, състоянието за] временен покой, и за [неговото] участие в първото възкресение, и възнася молитви за него на годишнината от смъртта му.” (Моногамност 10)

Свети Йоан Златоуст{15} пише: “Нека им помогнем и да ги възпоменем. Ако синовете на Йов бяха очистени от жертвата на баща им, защо ние да се съмняваме, че нашите жертви за мъртвите ще им донесат утеха? Нека не се колебаем да помогнем на тези, които са умрели, и да отправим нашите молитви за тях.” (Проповеди в 1 Коринтяни; срв. Йов 1:5) (Hom. in 1 Cor. 41,5:PG 61,361)

Майката на свети Августин, Моника, през IV век, също моли сина си да възпоменава душата й по време на литургия (Католическата и Православната църква се молят за душите на починалите по време на всяка една литургия). Това не би имало смисъл, ако Моника не е вярвала, че няма да има полза за душата й от тези молитви.

Традицията на молитви за мъртвите води своето начало от еврейската традиция и има своето продължение в Православната и Католическата църква. И двете църкви вярват, че тези молитви облекчават страданията на мъртвите и ги доближават до Бога. Това, по което се различават нашите разбирания, е къде страдат душите на мъртвите – в ада или Чистилището. От къде идва тази разлика, и защо Католическата църква вярва в съществуването на трето, междинно състояние, на душите на починалите?

Геена, преизподня, Лоното на Авраам и рай{16}

Учението на Православната църква за спасение на душите от ада идва именно от доктрината за Чистилището. Чистилището не е геена, в която душите са осъдени вовеки, и от която никой не може да се спаси. Чистилище е наименованието, което ние днес даваме на това междинно състояние на очистване на душите в Христа чрез пречистващ огън.

В Свещеното Писание срещаме няколко различни думи, свързани с душите след смъртта – геена (гр. ‘gehenna’, от евр. ‘hinnom’), преизподня, ад (гр. ‘hades’, евр. ‘sheol’), лоното (гр. ‘kolpon’) Авраамово, рай (гр. ‘paradaiso’), царство (гр. ‘basileia’) небесно (гр. ‘ouranos’), царството Божие (гр. ‘theos’), светилище (гр. ‘hagion’) и др.

Произход на думите

‘Gehenna’, ‘Hinnom’

Думата ‘геена’ идва от гръцкото ‘Geena’, което представлява фонетична транскрипция на арамейската дума ‘Gehena’, от еврейското 'Ge Hinnom', буквално 'Долината на Хином' или 'Долината на Еном' (също 'Долината на Еномовия син'). Това е долина, намираща се на югозапад от Йерусалим. В гръцкия език, думите ‘gehenna’ и ‘tartarosas’ – превеждани и като ‘ад’, - се отнасят само и единствено за мястото на душите на осъдените.

За първи път Долината на Еном е спомената в Книга Иисус Навин 15:8, 18:16. В тази долина се правели идолски и варварски сборища по времето на управлението на Ахаз (Четвърта книга Царства 16:1-4) и Манасия (Четвърта книга Царства 21). Книгата на пророк Иасия не нарича долината по име, но я споменава като Тофет, място, в кладата на което ‘има много огън и дърва’, в което ще бъде унищожена Асирийската армия. Пророк Исаия споменава долината още веднъж, Исаия 66:24:
“И ще излизат, и ще видят труповете на людете, които са отстъпили от Мене; защото червеят им не ще умре, нито огънят им ще угасне, и ще бъдат гнусота за всяка плът.”

На пророк Исаия се позовава Иисус в Евангелие от Марка 9:48: “дето червеят им не умира, и огънят им не угасва.”

Долината Еном била място за идолски жертвеници и обреди, използващи огън, както и място за горене на боклук, на телата на починалите престъпници и труповете на умрелите животни, място, непрестанно изгаряно от огън. Тя станала образ на място на вечно разрушение, образ на геената. Иисус използва думата ‘геена’ (‘Gehenna’, ‘Hinnom’) многократно в Новия Завет, предупреждавайки грешниците, че ще бъдат хврълени в ‘геената огнена’, или в ‘неугасимия огън’, ако не се покаят за греховете си (Матей 5:22; 5:29; Марк 9:43). Тази дума винаги е използвана от Господа като определение на геената, мястото (обиталището) на осъдените.

В Евангелията от Матея, Марка и Лука, думата ‘геена’ се среща 11 пъти, и описва мястото, противоположно на обещаното Божие царство. Това е място, в което “и душата, и тялото” (Матей 10:28) биват погубени в “неугасимия огън” (Марк 9:43).

Ето и подробен списък на тези места в Новия Завет, в които се споменава геената:

• Матей 5:22: който нарече някого “безумнико“, “виновен ще бъде за геената огнена”.
• Матей 5:29: по-добре “да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената огнена.“
• Матей 5:30: по-добре “да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената огнена.“
• Матей 10:28: “а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената.“
• Матей 18:9: “по-добре е за тебе с едно око да взелеш в живота, отколкото да имаш две очи, и да бъдеш хвърлен в геената огнена.“
• Матей 23:15: фарисеите правят всеки последовател, когото придобият, “син на геената, дваж по-достоен“ от тях.
• Матей 23:33: към фарисеите: “Змии, рожби ехиднини, как ще избегнете осъждането за в геената?“
• Марк 9:43: “по-добре е за тебе без ръка да влезеш в живота, отколкото да имаш две ръце, и да отидеш в геената, в неугасимия огън“.
• Марк 9:45: “по-добре е за тебе хром да влезеш в живота, отколкото да имаш две нозе, и да бъдеш хвърлен в геената, в неугасимия огън“.
• Марк 9:47: “по-добре е за тебе с едно око да влезеш в царството Божие, отколкото да имаш две очи, и да бъдеш хвърлен в огнената геена“.
• Лука 12:5: “бойте се от Оногова, Който след убиването има власт да хвърли в геената“.

В християнската традиция, както и в древните еврейски писания, геената, мястото на осъдените грешници, се различава от ‘Sheol’, или ‘Hades’, мястото (обиталището) на мъртвите. Новият Завет също назовава обиталището на мъртвите по различен начин от геената, като временно обиталище, в което душите очакват възкресението, за разлика от геената, която е вечно наказание за осъдените.

‘Sheol’, ‘Hades’

‘Sheol’ е еврейска дума, означаваща ‘пещера’. В Стария Завет това е място, в което обитават душите на починалите, ‘мястото на тлението’ (Псалом 87). В Новия Завет, на гръцки език, е наречено ‘Hades’ (Лука 16:23). В българския превод на Свещеното Писание са използвани думите 'преизподня' или 'ад' (за разлика от 'геена'). С душите, намиращи се там, се отнасят в зависимост от техните заслуги, и тези души чакат своето освобождение.

В Стария Завет на гръцки език, в превода на седемдесетте (Септуагинта), еврейската дума ‘Sheol’ е преведена като ‘Hades’, и означава 'място, в което обитават душите на починалите', или 'смърт'. Думата ‘Hades’ (Хадес) идва от гръцката митология, в която Хадес означава: 1) подземен свят; или 2) (в гръцката митология) богът на подземното царство Хадес.

В Стария завет за първи път срещаме ‘Sheol’ в Битие 37:35. Иаков, оплаквайки своя син Йосиф, казва “със скръб ще сляза при сина си в преизподнята.” В Книга Притчи Соломонови 30:16 е казано “презиподня и утроба безплодна, земя, която се не насища на вода, и огън, който не казва “стига!”. “Презиподнята се е разширила и безмерно е разтворила устата си” (Исаия 5:14).

Еврейската думя ‘sheol’ и гръцката дума ‘hades’ често били използвани от евреите по отношение на отвъдния свят, лоното на душите на умрелите. Тези думи често биват свободно превеждани като ‘ад’ (напр. в превода на King James Version), но в някои случаи, като посочените по-горе, те могат да се отнасят както за мястото на осъдените (геената), така и за лоното на Авраам, или като събирателно за геената и лоното на Авраам.

Катехизисът на Католическата Църква (ККЦ) обяснява, че Писанията наричат отвъдния свят, лоното на душите на умрелите, ‘ад’ – “Шеол”, от евр. ‘sheol’, гр. ‘hades’ – защото те са лишени от Божието присъствие и от възможността да виждат Бога. “Такова е състоянието на всички мъртви, нечестиви или праведни, в очакване на Изкупителя, което не означава, че тяхната участ е една и съща, както посочва Иисус в притчата за бедния Лазар, приет в “лоното на Авраам”... Иисус не слезе в ада, за да освободи осъдените, нито пък да разруши проклятието над ада, а да освободи праведните, живели преди Него.” (ККЦ 633)

Иисус казва: “както Иона беше в утробата китова три дни и три нощи, тъй и Син Човеческий ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи” (Матей 12:40). Изразът "сърцето (гр. ‘kardia’ – също ‘средата’) на земята" (гр. ‘ge’ – земя (земен), почва, твърд, свят, регион, или твърдта, или целият земен глобус, вкл. хората, които го населяват) не означава гроб, но подземен свят, това, което евреите наричат ‘sheol’ (превеждано на български като ‘преизподня’, ’ад’). ‘Sheol’ може да се използва и като събирателно за геената, мястото (или състоянието) на осъдените души, и лоното Авраамово. От притчата за Лазар и богаташа (Лука 16:19-31) изглежда, че в ‘sheol’ е имало място за наказание на порочните, и друго място, в което праведните са очаквали кръстната смърт на Христа, изкуплението, преди да отидат в царството Божие. Иисус отива именно във второто място, наричано понякога лоно Авраамово (Лука 16:22). Към трети век пр. Р. Хр. думата ‘sheol’ започва да се използва предимно за лоното Авраамово.

‘Paradaiso’

Лоното Авраамово понякога било наричано от евреите също рай (‘paradaiso’). Това обяснява, защо Иисус казва на злодея (наречен Дисма в католическата традиция, Рах в православната иконопис), разпънат на кръст до Него: “истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая (‘paradaiso’)” (Лука 23:43). “Католически коментар върху Свещеното Писание” (A Catholic Commentary on Holy Scripture) обяснява: “‘Paradaiso’ ... означавало за евреите лоното на блажените. Тук, ако го приемем в неговия буквален контекст, [‘paradaiso’] означава основно лимбото на праведните, при които душата на Христа тогава е щяла да слезе” (968). Тоест, тук Иисус казва на разкаялия се злодей, че той вече е праведник, като Авраам, защото е защитил Иисус на кръста. Това обаче не е било достатъчно, за да може злодеят да отиде веднага в рая. Дори Иисус не отива след смъртта Си на кръста в рая, но слиза в преизподнята. И дори три дни по-късно, след своето Възкресение, Иисус казва на Мария Магдалена: “не се допирай До Мене, защото още не съм възлязъл при Отца Си” (Йоан 20:17). Иисус, като всички хора, преживява смъртта, и се присъединява към душите на починалите праведници. Но Той отива при тях като Спасител, носещ добрата вест на душите, затоврени там. Иисус прекарва тези три дни преди Своето Възкресение в ‘sheol’, където проповядва на душите, “които бяха в тъмница (гр. 'phulake')“ (1 Петрово 3:19; 4:6). Той отива да освободи не осъдените във вечната геена, но праведните, живели преди Него (ККЦ 632-633).

След смъртта на Христа, “гробовете се разтвориха; и много тела на починали светии възкръснаха” (Матей 27:52). Иисус е Спасител на всички, дори на тези, които са починали преди Него. Той е Спасител и на Своята майка, Дева Мария - тя е била зачената непорочно по Негова благодат, по достойнството на Христа и Неговия кръст, и по Негова власт, не по своя собствена. “Христос, както учи църквата, ‘победи врага на човешкия род сам (solus)’. По същия начий, Той сам е спечелил благословията на Изкуплението за целия род човешки, включително за Дева Мария...” (Д-р Лудвиг Отто, Основи на Католическата догма 212-13)

Нито една душа не остава в Лоното Авраамово след слизането на Христа. Душите в геената остават там за вечността. Лоното Авраамово е различно от Чистилището. Но така, както всички души в Лоното Авраамово са били освободени от своята тъмница и спасени от Христа, така и всички души, които са в Чистилището, ще бъдат спасени и ще отидат в царството Божие. И, за разлика от душите в геената, тези в Чистилището имат радостта от очакването на своето спасение.

Обяснение на смисъла на различните думи

Самият факт, че в еврейския и гръцкия език всяка една дума е имала много значения, и това, че в различните етапи на историята една и съща дума се е използвала с различно предназначение, е една от многото причини, Библията да не може да бъде тълкувана независимо от историята, Традицията на Църквата и писанията на Светите Отци на църквата.

В случаите на души, които търпят временни мъчения за очистване, единственото правилното тълкувание на думата ‘ад’ е в смисъла на ‘Чистилище’. Според Свещеното Писание и Светите отци на църквата, душите, които са в ада, вечната геена, не могат да бъдат спасени и да излязат от там по какъвто и да било начин. Душите в рая пък не търпят мъчения. Това оставя само едно логично обяснение, което също е напълно подкрепено от Свещеното Писание и Светите отци, а именно: съществува междинно, трето състояние на душите, които търпят временни мъчения. Това междинно състояние Католическата църква нарича ‘Чистилище’.

Основната разлика е в това, че Католическата църква набляга повече на тази част от традицията, която се отнася за временната геена, докато Православните се съсредоточават повече над това, че душата на един християнин, която не е готова да влезе в рая, ще бъде подложена на мъчения. По този начин, и католиците, и православните са верни на своята обща традиция, макар да наблягат на различни аспекти от нея.

Според Катехизиса на Католическата църква, преди Възкресението на Христос, Авраам, Ной, Моисей, Адам и Ева, и всички праведни, били в лоното на отците (limbus patrum), където остават, докато “В Своята душа, единена с Божествената Му личност, умрелият Христос слезе в обиталището на мъртвите. Той отвори на предшествалите Го праведници вратите на небето.” (ККЦ 637). Така, както е съществувало място за старозаветните праведници, в което те са чакали Христа, така и в Новия завет съществува място за праведните, които умират в Божията благодат, но не са напълно очистени от своите дребни прегрешения, или не са платили напълно за своите прегрешения и не са принесли достатъчно покаяние за тях. Всеки, който е принесъл достатъчно покаяние и е намерен без грях, може да отиде направо в рая, но колко от нас могат да кажат това за себе си? Затова, по Божия милост, за да не бъдат погубени душите на тези, които са нехайни към своето спасение, но умират с вяра в Бога и с печата на Светия Дух, даден ни при таинството Свето Кръщение, съществува състояние на душите, подобно на лоното на Авраам, в което тези души страдат и очистват злото, причинено на душата от греха. Така и тези души ще се спасят, по Божия милост, както пише и Ориген{17}: “Защото ако върху основата на Христа си зидал не само със злато, сребро и драгоценни камъни (1 Коринтяни 3:12-13), но и с дърво, сено или слама, какво очакваш, когато душата бъде отделена от тялото? Нима ще влезеш в рая със своето дърво, сено и слама и така ще оскверниш царството Божие, или поради тези задръжки ще останеш без, и няма да получиш, награда за своето злато, сребро и драгоценни камъни? Никое от двете не е справедливо. Остава да бъдеш предаден в огъня, който да изгори по-леките материали, защото нашият Бог, за тези, които разбират божествените дела, се нарича пречистващ огън.”

Бог иска спасението на всички души. Чрез притчата за заблудената овца (Матей 18:12-13) Иисус ни казва, че нашият “Отец Небесен не иска да загине ни един от тия малките” (Матей 18:14). Чистилището е израз на Божията милост към нас, за да могат да се спасят дори тези, които са били нехайни към своето спасение. Божията справедливост изисква тяхното очистване, така, както Божията любов иска тяхното спасение.

Свещеното Писание и Светите отци на църквата за невъзможността за спасение на душите, намиращи се в геената (‘Gehenna’, ‘Hinnom’){18}

Адът е вечен поради поквареността на душите, които се намират там, както и поради вечността на избора, който тези души сами са направили, като по своята свободна воля сами са отделили себе си от Бога.

Адът е избор. За да отиде душата на един човек в ада, трябва този човек да е умрял в състояние на смъртен грях, което той сам, доброволно и по своята свободна воля, е избрал. ‘Грях за смърт’ (1 Йоан 5:16) е тежък грях, “чийто обект е в значима сфера и е извършен в пълно съзнание и преднамерен умисъл” (ККЦ 1857). Такъв грях е против Божията любов, тоест, смъртният грях е доброволно и свободно избрано състояние на липса на любов към Бога. Ако някой умре в такова състояние, Бог уважава направения от него свободен избор, и позволява на душата на този човек да бъде отделена от Него.

Бог не е създал ада, но е позволил неговото съществуване. Бог ни позволява да направим избор да Го обичаме, или да не Го обичаме. По този начин Той ни позволява да отделим себе си от Него, макар Той да не иска това за никого (“Тъй и вашият Отец Небесен не иска да загине ни един от тия малките.” (Матей 18:14)).

Адът е вечен, защото състоянието на душата при смъртта определя нейната съдба за вечността. Ако човек умре в състояние на смъртен грях, Бог уважава неговият избор завинаги. “Смъртният грях е една радикална възможност на човешката свобода, както и самата любов. ... Ако не е изкупен от покаянието и от Божията прошка, той става причина за изключване от Христовото царство и за вечната смърт в ада, тъй като нашата свобода може да избира завинаги и безвъзвратно.” (ККЦ 1861)

Или, по думите на свети Августин{1}: “Той, Който ни създаде без нашата помощ, няма да ни спаси без нашето съгласие.”

Доказателства от Свещеното Писание

Исаия 33:14
“Уплашиха се грешниците на Сион; трепет обзе нечестивците: "кой от нас може да живее при поядащ огън? кой от нас може да живее при вечен пламък?"”

Исаия 66:24
“И ще излизат и ще видят труповете на людете, които са отстъпили от Мене; защото червеят им не ще умре, нито огънят им ще угасне; и ще бъдат гнусота за всяка плът.”
Червеят, който не умира, и неугасимият огън са символ на вечното наказание.

Иудит 16:17
“Горко на народите, които въстават против моя народ: Господ Вседържител ще им отмъсти в съдния ден, ще прати огън и червеи върху телата им, - и ще чувствуват болка и вечно ще плачат.”

Матей 3:12; Лука 3:17
“лопатата Му е в ръката Му, и Той ще очисти гумното Си и ще събере житото Си в житницата, а плявата ще изгори с неугасим огън.”

Марк 9:43-44; 45; 47-48
“43. И ако те съблазнява ръката ти, отсечи я: по-добре е за тебе без ръка да влезеш в живота, отколкото да имаш две ръце, и да отидеш в геената, в неугасимия огън,
44. дето червеят им не умира, и огънят не угасва.”
“45: по-добре е за тебе хром да влезеш в живота, отколкото да имаш две нозе, и да бъдеш хвърлен в геената, в неугасимия огън.”
“47. И ако те съблазнява окото ти, извади го; по-добре е за тебе с едно око да влезеш в царството Божие, отколкото да имаш две очи, и да бъдеш хвърлен в огнената геена,
48. дето червеят им не умира, и огънят не угасва.”

Иуда 6-8
“6. ангелите пък, които не опазиха своето началство, а напуснаха жилището си, запази във вечни окови, в мрак, за съда на великия ден.
7. Както Содом и Гомора и околните градове, които по същия начин като тях блудствуваха и налитаха на друга плът, станаха за пример с това, че бидоха наказани с вечен огън, -
8. също тъй ще бъде и с тия, които, бълнувайки като насъне, сквернят плътта, презират началниците и хулят властта.” Непокорните ангели и Содом и Гомор са наказани с “вечни окови” и “вечен огън”.

Доказателства от Свещеното предание

Отците на ранната църква са учили, че тези, които починат с неизповядани и неразкаяни смъртни грехове, ще страдат вовеки в геената. Ето само няколко от много примери за това, че душите, попаднали в геената, в неугасимия огън, не могат да бъдат спасени.

Свети Игантии Антиохийски{19} (ок. 110 г.):
“[Тези, които] покваряват семейства, няма да наследят царството Божие. ... Човек, станал толкова нечестив, ще отиде в неугасимия огън, както и всеки, който го слуша.” (Писмо до Ефесяни 16:1-2)

Свети папа Климент I{20} (ок. 150 г.):
“Ако вършим волята Христова, ще получим покой; но ако не, ако занемарим Неговите заповеди, нищо няма да ни спаси от вечно наказание.” (Второ послание на свети папа Климент I 5:5)

Свети Поликарп{21} (ок. 155 г.):
“Насочвайки умовете си към милостта Христова, [мъчениците] презряха мъченията на света и спечелиха вечен живот само с един час. За тях, огънят на техните жестоки мъчения беше студен. Те държаха пред погледа си своето избавление от вечния и неугасим огън.” (Мъченичеството на Поликарп 2:3)

Свети Ириней Лионски{22} (ок. 189 г.):
“Наказанието се увеличава за тези, които не вярват на Словото Божие и презират Неговото идване... То не е просто временно, но вечно. На които Господ ще каже, ‘идете от Мене, проклети, в огън вечний,’ те ще бъдат осъдени вовеки.” (Срещу ересите 4:28:2)

Свети Киприян Картагенски{23} (ок. 252 г.):
“Неугасваща геена и наказанието, да бъдат погълнати от живи пламъци, ще разяждат осъдените; нито ще има някакъв начин, по който измъчваните да получат отдих ... Мъките на наказанието ще бъдат тогава без плода на покаянието; плачът ще бъде безполезен, и молитвата безрезултатна. Прекаленo късно те ще повярват във вечното наказание, които не са вярвали във вечния живот.” (До Деметрий 24)

БЕЛЕЖКИ

1. Свети Августин (354-430 г.) – епископ на Хипон, днес град Анаба, Алжир. Един от Отците на църквата, доктор на църквата (от лат. ‘doctor ecclesiae’), една от най-важните фигури в развитието на западното християнство, патрон на Августинския религиозен орден. Роден на територията на днешен Алжир. Получава образованието си в Северна Африка. Отначало се противи на желанието на майка си да стане християнин, и живее като езичник-интелектуалец. Взима си наложница и става манихеец (една от най-разпространените ирански гностични религии). През 386 г., след като прочита разказ за живота на свети Антоний Велики (ок. 251-356 г.), свети Августин преживява голяма лична криза и решава да стане християнин. Той изоставя заниманията си с реторика, напуска позицията си като преподавател в Милано, изоставя идеята за брак и се посвещава в служба на Бога. Ключ към обръщането му билоследното чудно събитие: един ден, докато бил в своята градина в Милано, свети Августин чува детски глас, който му казва ‘вземи и чети’ (‘tolle lege’). Свети Августин взима най-близката до него книга, която се оказва Послание на свети апостол Павла до Римляни. Той отваря Посланието и попада случайно на 13 глава, 13-14 стих:
   “13. Като в ден, да се държим благоприлично, без да се предаваме нито на срамни гощавки и пиянство, нито на сладострастие и разпътство, нито на раздор и завист;
   14. но облечете се в Господа нашего Иисуса Христа, и грижите за плътта не превръщайте в похоти.”
   (По Библия, издание на Светия Синод, 1998 г.)
   Свети Августин по-късно описва духовните си търсения в своите ‘Изповеди’, които се превръщат в класика както в християнското богословие, така и в световната литература (смята се, че това е първата западна автобиография). Свети Амвросий кръщава свети Августин, заедно със сина му Адеодат (Adeodatus) по време на вечерното пасхално богослужение на Велика Събота 387 г. в Милано. Скоро след това, през 388 г., свети Августин се завръща в Африка. По пътя умират майка му и синът му, и свети Августин остава сам в света, без семейство. След завръщането си, свети Августин продава имуществото си и раздава парите на бедните. Запазва единствено семейният си дом, който превръща в манастир за себе си и няколко души. През 391 г. е ръкоположен за свещеник. Свети Августин става много известен проповедник (запазени са над 350 негови проповеди), и се бори с манихейската религия, към която той сам е принадлежал по-рано. През 396 г. е направен помощник-епископ, и скоро след това става епископ на град Хипон, на която позиция служи до смъртта си през 430 г. По време на служението си активно се бори с ересите. Сред творбите му са ‘За Троицата’ (De trinitate, 400-416), ‘За християнската доктрина’ (De doctrina Christiana, 397-426), ‘Изповеди’ (Confessiones, 397-398), ‘Буквалното значение на Битие” (De Genesi ad litteram), проповеди и слова, и много други богословски творби. От всички Отци на църквата, свети Августин е най-почитан и оказва наи-голямо влияние през средните векове, интелектуален гигант. Почитан от Римокатолическата, Православната (наричан Блажени Августин, или понякога Блажени свети Августин), Ориенталската Православна, Англиканската и Лутеранската църкви. - En.wikipedia.org - Augustine of Hippo


2. По данни от Purgatory; Католическа енциклопедия; Catholic.com - Purgatory; Catholic.com - The Roots of Purgatory; Pravoslavieto.com и This Rock, Volume 5, Issue 2


3. Всички цитати са по Библия, издание на Светия Синод, София 1998 г.


4. По данни от Католическа енциклопедия; Catholic.com - Purgatory; и Catholic.com - The Roots of Purgatory


5. По данни от Purgatory; Католическа енциклопедия; Purgatory? Where is That in the Bible?; Catholic.com - Purgatory; Catholic.com - The Roots of Purgatory иPravoslavieto.com


6. По данни от “Рай, ад и чистилище”, аудиенция с папа Йоан Павел II, състояла се на 4 август 1999 г.


7. Питър Крийфт, ”Ти можеш да разбереш Библията” (“You can understand the Bible”), 2005 by Ignatius Press, San Francisco, стр. 27


8. По данни от En.Wikipedia.org - Deuterocanonical books; Википедия - Второканонические книги и Deuterocanonical books (The Apocrypha)


9. Свети Йероним (ок. 347-420 г.) – християнски свещеник и апологет, доктор на църквата (от лат. ‘doctor ecclesiae’), ученик на свети Григорий Богослов. Най-известен с превода на Библията на латински език, т. нар. Вулгата (от лат. Vulgate). Роден в Стридон (Stridon, днес село Strigova, Хърватска), в християнско семейство. Учи реторика и философия в Рим. Свети Йероним учи и гръцки, но все още не се интересува от изучаване на гръцките Отци на църквата или други християнски текстове. Поради светското класическо образование, което получава, свети Йероним отначало използва класически автори за описание на християнски понятия като ада например. Макар отначало да се отнася скептично към християнството, свети Йероним постепенно го приема и става вярващ християнин. Свети Йероним пътува до Галия и се установява в Трир (Trier, фр. Treves, днес на територията на Германия), на брега на река Мозел. Там за първи път започва да изучава богословие и преписва коментарите на свети Иларий Пиктавийски (ок. 300-368 г.) върху Псалтира и трактата му ‘De synodis’. След това свети Йероним прекарва известно време (според различните източници, между няколко месеца и няколко години) в Аквилея (Aquileia, на територията на днешна Италия), където се запознава и сприятелява с много други християни. Някои от тези приятели го придружават по време на пътуването, което свети Йероним предприема през Тракия и Мала Азия до северна Сирия. В Антиохия, където свети Йероним остава най-дълго, двама от неговите придружители се разболяват и умират, и сам свети Йероним боледува тежко два пъти. По време на едно от тези заболявание (зимата на 373-374 г.), свети Йероним има видение, което го кара да остави своето светско образование и да се посвети на Бога. Желаейки да се посвети на аскетически живот и покаяние, свети Йероним започва отшелнически живот в пустинята близо до древния сирийски град Чалки (Chalcis, днес вероятно град Qinnasrin или Anjar в Ливан). Тази пустиня била известна с големия брой отшелници, живеещи там. Свети Йероним се посвещава на изучаване на Библията, учене и писане. Един друг отшелник, евреин, приел християнството, го учи на еврейски език. Свети Йероним поддържа и кореспонденция с евреите-християни в Антиохия. Завръщайки се в Антиохия през 378 или 379 г., свети Йероним е ръкоположен от епископ Павлиний (антиохийски патриарх 362-388 г.). След ръкоположението си, свети Йероним заминава за Константинопол, където изучава Писанията при свети Григорий Богослов. Свети Йероним остава в Константинопол две години. През 382 г. свети Йероним е поканен в Рим на събор, свикан с цел справяне със схизмата на Антиохия. Показвайки се незаменим със своите богати познания, свети Йероним прекарва следващите три години като близък съветник на папа Дамас I (Damasus I, папа 366-384 г.). Между другите си задължения, свети Йероним предприема ревизия на Библията на латински език, основавайки се на гръцкия текст. Преводът на латинската Вулгата (от лат. Vulgate) му отнема много години и става най-голямото му постижение. В Рим свети Йероним е обграден от множество знатни дами, които, под негово влияние, започват да се стремят към монашески живот. Това, заедно с проповедите на свети Йероним срещу прекалено светското духовенство, води до нарастване на враждебността към него, и скоро след смъртта на неговия покровител, папа Дамас, свети Йероним е принуден да напусне Рим. През август 385 г. свети Йероним, заедно с брат си Павлинианий (Paulinianus) и с няколко приятели, се завръща в Антиохия, последвани малко по-късно от една знатна римска вдовица и нейната дъщеря, които искали да изживеят живота си в Светите земи. Свети Йероним става техен духовник. Поклонниците, придружени от антиохийския патриарх Павлиний, посещават Йерусалим, Витлеем и светите места в Галилея, след което пътуват до Египет, дом на множество прославени аскети. В края на лятото на 388 г., свети Йероним се завръща в Палестина и прекарва остатъка от живота си в отшелническа килия близо до Витлеем, обграден от няколко приятели, мъже и жени, на които свети Йероним бил духовен отец. Към тези последни 34 години от живота му се отнасят най-важните му творби: преводът на Стария Завет от оригиналния еврейски текст, най-добрите му коментари върху Писанията, каталогът на християнските автори, както и диалогът срещу еретиците-пелагиани, чието литературно съвършенство е признато дори от един опонент на свети Йероним. Към този период се отнасят и неговите полемики, които го отличават сред Отците на църквата. Свети Йероним умира на 30 септември 420 г. близо до Витлеем. Творбите му включват също писма-послания и исторически хроники. Свети Йероним е вторият най-продуктивен християнски автор след свети Августин. Почитан от Католическата, Православната, Ориенталската Православна, Англиканската и Лутеранската църкви. - En.Wikipedia.org - Jerome


10. Този цитат е по Цариградския превод на Свещеното Писание на български език. Преводът на този стих е по-точен от неговия превод в Библия, издание на Светия Синод, София, 1998 г. Предлогът, използван в гръцкия текст, ‘huper’, който православната Библия превежда като “вярвайки във възкресението” (словосъчетание, добавено с наклонен (Italic) шрифт), означава всъщност ‘над, отвъд, заради, от името на’. По тази причина, по-правилни и по-близки до първоначалния смисъл на израза в случая са другите преводи на този стих на български език (Цариградски превод, Съвременен превод 2004, Протестантски превод и др.), които превеждат това като “тия, които се кръщават заради мъртвите”. Руският синодален превод на този стих гласи “крестящиеся для мертвых”. Различните версии на Библията, на различни езици (английски, френски, немски) също превеждат това словосъчетание като “заради мъртвите” или “от името на мъртвите”. – б. пр.


11. По данни от Purgatory; Does the Catholic Church Still Believe in Purgatory?; Pravoslavieto.com; StayCatholic.com - The Early Church Fathers и This Rock, Volume 5, Issue 2


12. Катакомби на Присцила – гробница във Виа Салария, Рим, Италия. По времето на Римската империя е каменоломна. Тази каменоломна е използвана за християнски погребения между II и IV век. На стените има множество изображения на библейски сцени, както и най-старата позната икона на Богородица, която кърми Иисус (подобни икнони са били много популярни в ранното християнство, като доказателство за това, че Словото Божие наистина стана плът заради нас), от втори век. - En.Wikipedia.org - Catacomb of Priscilla


13. Свети Кирил Йерусалимски (ок. 313/315-386 г.) – изтъкнат богослов, един от Отците на църквата. Малко е известно за живота на свети Кирил преди ръкоположението му. Ръкоположен за дякон през 335 г. от епископ свети Макарий Йерусалимски, и за свещеник осем години по-късно от епископ свети Максим. Около 350 г. свети Кирил наследява свети Максим като епископ на Йерусалим. Отделяйки се от своя митрополит, Акаций Кесарийски, епископ на Кесария и поддръжник на еретика Арий, свети Кирил си навлича гнева на Акаций. Епископ Акаций свиква събор през 358 г., на който свети Кирил е изгонен от Йерусалим и заточен в град Тарс, на територията на днешна Турция. От друга страна, помирителният събор Селевка (Seleucia, днес град Silifke в Турция) през следващата година сваля епископ Акаций от замената от него длъжност, и свети Кирил се връща в Йерусалим. През 360 г. свети Кирил отново е изгонен от града чрез влиянието на приближени на митрополита. След възкачването на престола на император Юлиан Апостат през 360 г., на свети Кирил е позволено да се завърне в Йерусалим. Още веднъж, свети Кирил е изгонен от града през 367 г. и се завръща след възкачването на престола на император Грациан през 375 г. След това, до смъртта си през 386 г., свети Кирил остава в Йерусалим като епископ на града. През 381 г. свети Кирил взима участие във събора в Константинопол, по-късно (през 451 г., на събора в Халкидон) признат като Втори Вселенски събор. На този събор свети Кирил гласува за приемане термина ‘единосъщен’ (homooussios), който не е искал да приеме в началото на служението си като епископ, но след дълги години борба с арианската ерес и нейните привърженици, вече убеден, че това е единственият подходящ термин. Сред творбите на свети Кирил са 23 катехизисни лекции, които свети Кирил изнася още като презвитер през 347 или 348 г.. Всяка лекция се коментира отделен текст от Писанията. Последните му лекции засягат Таинството на Кръщението, Конфирмацията (Миропомазването) и Светата Евхаристия. Почитан от Римокатолическата, Православната и Англиканската църкви. - En.Wikipedia.org - Cyril of Jerusalem


14. Квинт Септимий Флоренс Тертулиан, известен като Тертулиан (ок. 160-220 г. сл. Р. Хр.) – ранно-християнски автор, първият автор на християнска литература на латински. Хриситянски апологет и полемик срещу ересите. Най-известен със създаването на термина 'Троица' и с даването на първата дефиниция за Троицата като 'три Лица, една същност', от латински 'tres Personae, una Substantia', от гръцки 'treis Hypostases, Homoousios', откъдето идва и българският превод за 'три ипостаса, една същност'. Към края на живота си (след 206 г.) преминава към еретиците-монтанисти. - En.Wikipedia.org - Tertullian


15. Свети Йоан Златоуст (ок. 347-407 г.) – архиепископ на Константинопол, един от Отците на Църквата, най-изтъкнатият доктор (от лат. ‘doctor ecclesiae’) на гръцката църква и най-големият проповедник, говорил някога от амвона. За първи път наречен ‘Златоуст’ от папа Вигилий (папа 537-555 г.) през 553 г. Един от тримата светители на Православната църква, заедно със свети Василий Велики и свети Григорий Богослов. Роден в Атиохия във време, когато този втори най-голям град в източната част на Римската империя е разкъсван от борбите между различни религии, ереси и противоречия между християнското население заради схизмата между епископите Мелетий и Павлиний. Бащата на свети Йоан бил високопоставен военен в сирийската армия. Той умира скоро след раждането на Йоан, и майка, му, едва на 20 години, остава сама с две деца – Йоан и по-голямата му сестра. За щастие, майката на свети Йоан била жена със силен характер и висока интелигентност. Тя възпитала Йоан в благочестие и му дала отлично образование, като го пратила да учи в най-добрите училища в Антиохия (макар по отношение на морала и религията в тези училища да не могат да се кажат много положителни неща). Около 367 г. се случва повратно в живота на свети Йоан събитие – той среща за първи път антиохийския патриарх свети Мелетий (патр. 360-381 г.). Неговият честен, мек и обаятелен характер до такава стеопен впечатляват свети Йоан, че той скоро започва да се оттегля от изучаването на светски науки и се посвещава на аскетичен и религиозен живот. Около три години по-късно Йоан приема Свето Кръщение и започва да служи като четец. Търсейки по-съвършен живот, младият духовник се присъединява към една от аскетичните общности близо до Антиохия. От това време датират и първите му творби, засягащи монашеството и аскетиката. 4 години по-късно, свети Йоан се посвещава на отшелнически живот в една пещера близо до Антиохия. Той остава там в продължение на две години, но тъй като дългите бдения и пост се отразяват на здравето му, свети Йоан се връща в Антиохия, за да възстанови здравето си, и започва отново да служи като четец. Вероятно в началото на 381 г., свети Йоан е ръкоположен за дякон от свети Мелетий. Едновременно с изпълняване на своите задължения, свети Йоан продължава да пише богословски творби. Най-верятно по това време той пише първата си книга, ‘За свещенството’. През 386 г. свети Йоан е ръкоположен за свещеник, и оттогава неговото значение в църковната история започва да нараства. През следващите дванадесет години, свети Йоан се занимава основно с проповядрване. Неговите проповеди, обясняващи последователно Свещеното Писание, предстваляват неизчерпаемо съкровище от догматично, морално и историческо познание за периода 4-5 век. Славата на свети Йоан се разпространява из цялата Византийска империя и особено в столицата Константинопол. През 398 г. император Аркадий (упр. 377/378-408 г.), по препоръка на своя министър Евтропий, решава да разреши съперничеството за мястото на константинополски епископ, като назначи свети Йоан. Свети Йоан пристига в Константинопол, и е ръкополжен за епископ от александрийския патриарх Теофил на 26 февруари 398 г. Първият акт на новия епископ Йоан е да помири антиохийския патриарх Флавий с Рим. Свети Йоан намалява рязко разходите на епископата, прекратявайки честите преди това банкети. Бедните бързо обикнали своя епископ, често аплодирали проповедите му, и не забравяли грижите му за бедните и това, че през първата година от назначаването си за епископ, свети Йоан, с парите, спестени от премахнатите от него банкети, построил голяма болница. Застъпвайки се за онеправданите, свети Йоан си спечелва врагове в императорския двор. Много знатни дами се оплакват от строгия епископ. Накрая дори императрицата, несправедливо отнела лозето на една вдовица, се противопоставя на свети Йоан, когато той се застъпва за вдовицата. Всичко това постепенно води до отчуждение между императорския двор и епископата. По време на Халкидонския събор, състоял се през 403 г., свикан от неговия враг, александрийския патриарх Теофил, е лишен от сан, но паството му го връща на патриаршеския престол. Като патриарх на Константинопол, три пъти е бил изпращан на заточение поради намесата на императорския двор в делата на църквата. До края на живота си свети Йоан Златоуст е жертва на църковни интриги и преследване, но не прекратява своята мисионерска и проповедническа дейност. Умира на 14 септември 407 г., по време на заточение в Комана, в Кападокия, Мала Азия. Обширното богословско творчество на свети Йоан може да бъде разделено на три основни части: (1) ранните творби на свети Йоан са предимно кратки композиции; (2) проповеди, които включват коментари върху Свещеното Писание, групи проповеди на определена тема, и единични проповеди; (3) писма. Почитан от Римокатолическата, Православната, Ориенталската Православна, Англиканската и Лутеранската църкви. - Католическа енциклопедия


16. По данни от Purgatory; Католическа енциклопедия; Catholic.com; En.Wikipedia.org - Sheol; En.Wikipedia.org - Gehenna;En.Wikipedia.org - Intermediate State; Scripturetext.com; Википедия - Меж двух разбойников; This Rock, Volume 12, Issue 2; и с любезното съдействие на северноамериканския католически апологет Марк Бонокоре


17. Ориген (ок. 185-253/254 г.) – раннохристиянски богослов, един от най-изявените Отци на ранната църква. Баща му се увенчава с мъченическа смърт по време на гоненията в Александрия ок. 202 г. Ориген, едва на 17 год., поема грижите за майка си и своите 6 братя. Той ги издържа, като става учител (той самият е получил отлично образование), продава свои ръкописи, както и с помощта на една знатна дама, впечатлена от талантливия младеж. Той поема, след оттеглянето на свети Климент Александрийски, ръководството на Александрийската богословска школа. Заемането на този пост от Ориген бива благословено от александрийския патриарх Деметрий (Demetrius) (патриарх 189-232 г.) (според свети Евсевий, ‘Църковна история’ VI.2; St. Jerome, "De viris illust.", liv). От школата започват своя път много светци, изповедници на вярата и мъченици. Александрийският патриарх отначало поддържал Ориген, но по-късно между тях се появяват противоречия. Повод за тях става ръкоположението на Ориген, защото той бил ръкоположен без знанието на патриарха. Според свети Евсевий (‘Църковна история’ VI, viii), патриарх Деметрий започва да завижда на нарастващото влияние на Ориген. Ориген напуска Египет през 231 г. и се премества в Кесария, на територията на днешна Палестина, където се установява през 232 г. Там той основава ново училище и продължава да пише богословски трудове. Преследван, хвърлен в затвора и жестоко изтезаван по време на гонението срещу християните, заповядано от римския император Деций Траян (император 249-251 г.). Макар Ориген да е още жив при смъртта на император Деций пре 251 г., той все още страда физически и носи последствията от преживените мъчения. Именно от това и умира няколко години по-късно, ок. 253/254 г. Сред учениците на Ориген е бил Свети Григорий Чудотворец, епископ Неокесарийски (213-270 г.). Ориген оставя огромно богословско творчество. Свети Епифаний Кипърски (ок. 310-403 г.) оценява твочеството му на не по-малко от 6000 отделни творби. - Католическа енциклопедия


18. По данни от Hell? Yes! (Part 1)Articles about hell


19. Свети Игнатий Антиохийски (познат и като Теофор) (ок. 35/50-98/117 г. сл. Р. Хр.) – един от апостолските отци на църквата, трети епископ и патриарх на Антиохия след свети апостол Петър и свети Еводий, вероятно ученик на свети апостол Иоан. Свети Йоан Златоуст (ок. 347-407 г.) набляга на честта, оказана на свети Игнатий, когато получава своето епископско посвещение лично от светите апостоли (Проповеди, IV. 587) ("Hom. in St. Ig.", IV. 587). Според Теодорет, сам свети апостол Петър назначава свети Игнатий са антиохийски патриарх. Антиохийският патриарх притежавал всички ценни качества, необходими за да бъде съвършен духовник и истински воин Христов. Когато избухва гонението на император Тит Флавий Домициан (упр. 81-96 г.), свети Игнатий е подготвен. Бдителността му е неизчерпаема и усилията му да вдъхне надежда на своето паство – неуморни. Визстановяването на спокойствието, макар и краткотрайни, успокоява свети Игнатий. Но не за себе си той се радва, тъй като постоянно желание на неговата рицарска душа е било да приеме пълнотата на християнското изповедание чрез мъченическа смърт. Това негово желание няма да остане неизпълнено. В творбата “Мъките Игнатиеви” (Martyrium Ignatii), в която съвременници на свети Игнатий описват мъченическата му смърт и събитията, довели до нея, се съдържа пълната история на изпълененото със събития пътуване на свети Игнатий от Сирия до Рим. Според тази творба, император Траян (упр. 98-117 г.), победил скитите и даките, решава да утвърди универсалността на своето управление чрез серия религиозни ‘завоевания’. Той разпорежда християните, заедно със своите съседи-езичници, да славят техните идоли. Който не се подчинял на императорския декрет, бил заплашен от преследване и смъртно наказание. Изправен пред такава опасност, свети Игнатий прави всичко по силите си да попречи на императора да постигне своите цели, и това не остава незабелязано. Свети Игнатий бил арестуван и изправен пред император Траян, който тогава се намирал в Антиохия. Обвинен от самия император в нарушаване на неговия едикт и склоняване на други към това, свети Игнатий храбро изповядал своята вяра в Христа. Императорът заповядал, свети Игнатий да бъде окован във вериги и откаран в Рим, където да бъде даден за храна на зверовете. На път към Рим, където трябва да приеме мъченическа смърт, пише няколко Послания до Римляните, които са пример за ранно-християнско богословие. Писмата засягат въпроси като еклесиологията (от гръцки ‘ekklesia’ – конгрегация, църква; и ‘logos’ – наука – наука за богословското разбиране за църквата), таинствата и ролята на епископа в църквата. В едно от писмата свети Игнатий пише: “От Сирия до Рим дори се боря със зверове, по суша и по вода, през деня и през нощта, бидейки завързан между десет леопарда, и дори група войници, които стават по-лоши, ако някой се отнас добре с тях.” Въпреки всичко това, пътуването му се превръща в триумф. На няколко места по пътя негови братя-хритияни го приветстват с думи на утеха и почит. Скоро след пристигането си в Рим, свети Игантий се увенчава с мъченически венец в Колизеума, най-големият амфитеатър на древния Рим. Свети Игнатий е почитан като светец от Римокатолическата, Православната и Сирийската църкви. - Католическа енциклопедия; En.Wikipedia.org - Ignatius of Antioch


20. Свети папа Климент I (папа ок.92-99 г. сл. Р. Хр.), също познат като свети папа Климент Римски (Clemens Romanus) – Почитан от Римокатолическата, Православната и Англиканската църква. Четвърти епископ на Рим след свети апостол Петър, свети папа Лин и свети папа Анаклет I. - En.Wikipedia.org - Pope Clement I


21. Свети Поликарп (ок. 69-155 г.) - ученик на свети апостол и евангелист Йоан, епископ на град Смирна (древен град в Измир, Турция). Един от тримата апостолски Отци на църквата, заедно със свети Климент Римски и свети Игнатий Антиохийски. Единствената му запазена творба е Писмо до Филипяни. Почитан от Римокатолическата, Православната, Източно-католическите, Англиканската и Лутеранската църкви. - En.Wikipedia.org - Polycarp


22. Свети Ириней Лионски (живял през втори век, поч. 202 г. сл. Р. Хр.) – раннохристиянски апологет, един от отците на църквата. Ученик на свети Поликарп, който е бил ученик на свети апостол и евангелист Иоан. Автор на много трудове, един от най-важните и най-добре запазените е “Срещу ересите’ (Adversus Haereses). Пише също инструкции за новопокръстени християни “Изложение на апостолската проповед’, както и “По въпроса за познанието”, “За монархията”, “Как Господ не е причина за злото” и др. - En.Wikipedia.org - Irenaeus


23. Свети Киприян Картагенски (?-258 г.) – епископ на Картаген, Северна Африка, и автор на богословска литература. Роден в знатно езическо семейство. Става християнин и приема кръщение, след което, ок.245/248 г., раздава част от богатството си на бедните в град Картаген. Скоро след кръщението си бива ръкоположен за дякон, и след това – за презвитер. Ок. 249 г. е избран за епископ на Картаген. В историята е запазен случаят с противоречието между свети Киприян и епископите от Африка, и свети папа Стефан I, за кръщението на приеманите в църквата еретици. В Северна Африка било традиция, еретиците, приемани в църквата, да бъдат кръщавани отново. Традицията в Рим, Мавритания и цялата останала църква била кръщението, направено от еретиците, да се смята за валидно, и да не се прави повторно кръщение. Свети Киприян отстоява своята позиция и дори два пъти свиква поместен събор на епископите от Северна Африка, които, заедно с него, да потвърдят необходимостта от повторно кръщение на еретиците. В отговор, свети папа Стефан издава безапелационен декрет, в който забранява “нововъведенията”, тоест повторното кръщение на приеманите в църквата еретици. Този декрет е последван от кореспонденция между свети Киприян и други духовници, както и от още един поместен събор на Северноафриканските епископи. Окончателната развръзка на този проблем не е достигнало до нас. Знаем обаче няколко важни неща: (1) в по-голямата част от Северна Африка, както и в Кападокия (на територията на днешна Турция), по традиция всички езичници, приемани в църквата, са били кръщавани повторно; в цялата останала църква, те са били приемани само с възлагане на ръце; (2) до ден днешен, традицията в Римокатолическата и в повечето Православни църкви отговаря на издадения от свети папа Стефан декрет, а именно – кръщението на други християнски деноминации се приема за валидно, и не се прави повторно кръщение, а само миропомазване (освен при православните, преминали към Римокатолицизма, тъй като те са били помазани по време на таинството Свето Кръщение); (3) и папа Стефан, и свети Киприян, въпреки своите различия, са канонизирани за светци, и са почитани и от Православната, и от Католическата църкви. В края на 256 г., по времето на император Валериан I (упр. 253-260 г.), започва ново гонение на християните. Мъченическа смърт приемат и свети папа Стефан I, и избраният след него свети папа Сикст II. В Северна Африка, свети Киприян смело подготвя християните за очаквания едикт за тяхното преследване, като пише ‘В похвала на мъчениците’ (De exhortatione martyrii), и давайки личен пример, когато той сам е изправен пред римския проконсул на 30 август 257 г. Свети Киприян смело изповядва вярата си. Консулът го изпраща на заточение, по време на което свети Киприян, според възможностите си, утешава християните и заточените с него свещеници. Във видение той вижда своята наближаваща участ. Една година след заточението, свети Киприян бил изпратен отново в Картаген, където бил държан като затворник в своята вила. След назначаването на нов проконсул, свети Киприян е осъден на смърт. Свети Киприян е обезглавен с меч, на открито, пред голямо многжество народ, събрал се да го изпрати в последното му пътуване. Свети Киприян сам съблича дрехите си, коленичи, моли се, завързва очите си и бива обезглавен. Християни погребват тялото му, и на мястото на гроба и на екзекуцията му по-късно са построени църкви, впоследстиве разрушени при нападението на племето на вандалите. Най-важната творба на свети Киприян е ‘За църковното единство’ (De unitate ecclesiae), в която той пише: “Бог не е Отец на този, за когото църквата не е майка;... тези, които се събират другаде, извън църквата, разпиляват църквата Христова” (vi) “нито има друг дом за вярващите, освен едната Църква” (ix). Запазени са също 81 негови писма, които представят жива картина на времето, в което живее свети Киприян. Сред творбите му са трактати върху молитвата Отче наш, За скормността на облеклото на девиците, ‘За морала’, ‘За даването на милостиня’ и др. Почитан от Католическата, Православната, Ориенталските Православни, Англиканската и Лутеранската църкви. - Католическа енциклопедия


24. Фултън Джон Шийн, роден Питър Джон Шийн (8 май 1895 г. – 9 декември 1979 г.) – американски католически архиепископ. Най-големият от четиримата синове на фермер. Наричан Фултън – по моминското име на майка му. Завършва семинарията “Свети Павел“ в Минесота. Ръкоположен за свещеник през 1919 г. Продължава следването си в Католическия Университет на Америка във Вашингтон. Защитава докторска степен по философия в Католическия университет в Лювен, Белгия, и през 1923 г. Фултън Шийн става първият американец, спечелил наградата Кардинал Мерсие за най-добра философска дисертация. Преподава богословие в колежа “Свети Едмонд“ в Англия. В продължение на осем месеца служи като свещеник в паството “Свети Патрик“, след което преподава философия в Католическия Университет на Америка във Вашингтон. През 1951 г. е назначен за помощник-епископ в архидиоцеза на Ню Йорк, през 1966 г. за епископ на Рочестър, недалеч от Ню Йорк, а през 1969 г. е ръкоположен за архиепископ на Нюпорт, Уелс, Великобритания. Автор на 73 книги, между които: “Бог и интелигентността в съвременната философия“, “Философия на науката“, “Голгота и Месата“, “Вечният Галилеец“, “Кръстът и блаженствата“, “Комунизмът и съвестта на Запада“ и др. В продължение на повече от 20 години води ежеседмична радио програма, “Католическият час” (“The Catholic Hour”). По-късно води две религиозни телевизионни предавания – “Животът си заслужава да се живее” (“Life Is Worth Living”) (1951-1957 г.) и “Предаването на Фултън Шийн” (“The Fulton Sheen Program”) (1961-1968 г.). Голяма част от тези предавания, както и много други проповеди на архиепископ Шийн, могат да бъдат намерени на YouTube – напр. проповедта “Old pots”. Смята се, че благодарение на неуморните усилия и на неповторимите проповеди на архиепископ Шийн, стотици хиляди (според някои историци – дори над 1 милион) души са станали католици, или са се завърнали в Католическата църква. През 2002 г. е започната процедура за канонизирането на архиепископ Фултън Шийн, и в момента той е наричан “слуга Божий” (или “раб Божий” – “Servant of God”). През 2009 всички събрани документи, свързани с канонизирането на архиепископ Шийн, са изпратени на Конгрегацията за канонизиране на светците. - En.Wikipedia.org - Fulton J. Sheen


25. Свети Йоан Дамаскин (ок. 676-749 г.) – един от Отците на църквата, монах и свещеник от Дамаск. Много добре образован и с широки познания в различни области – право, богословие, астрономия, философия и музика. Роден в Дамаск, в християнско семейство. По това време Дамаск е под мюсюлманска власт. Баща му заема висок наследствен обществен пост като ковчежник на халиф Абд ал-Малик. Когато свети Йоан става на 23 години, баща му намира учител-християнин, който да осигури най-доброто възможно образование за децата му. Случайно се оказва, че един военнопленник, задържан на бреговете на Италия, е много ерудиран и мъдър сицилиански монах на име Козма. Бащата на свети Йоан уреджда освобождаването на този монах, който става учител на сина му Йоан и на негов приятел-сирак, бъдещият свети Козма Йерусалимски (или Маюмски). С помощта на своя преподавател, монаха Козма, свети Йоан скоро много напредва в изучаването на музика, астрономия и богословие. След смъртта на баща си, свети Йоан наследява неговият пост, и бива назначен като главен съветник (или управител, protosymbullus) на Дамаск. По това време за първи път се появява ереста на иконоборството. Тя започва бързо да набира сили и става популярна в императорския византийски двор. През 726 г., пренебрегвайки протестите на константинополския патриарх свети Герман I (патриарх 715-730 г.), император Лъв III Исавър издава своя първи едикт срещу почитането на иконите и срещу тяхното излагане на обществени места. Като талантлив писател, защитен от своята позиция в двора на халифа, свети Йоан Дамаскин започва да пише своите три ‘Апологетически трактата срещу тези, които заклеймяват светите образи’ (Apologetic Treatises against those Decrying the Holy Images). Това са най-ранните му творби, които започват да създават неговата репутация. В тях свети Йоан не само напада императора, но също използва по-прост литературен стил, с помощта на който достига до обикновения човек. Това води до разбунтуването на много християни. Като не може да накаже свети Йоан, император Лъв намира оригинално копие на неговите апологетически трактати и фалшифицира писмо от името на свети Йоан до императора на Исаврия (Isauria, намираща се на територията на част от днешна Турция), в което писмо свети Йоан уж предлага да предаде град Дамаск в ръцете на императора. Това писмо става причина, свети Йоан да загуби поста си в двора на халифа. Халифът заповядва, дясната ръка на свети Йоан, тази, с която той пише, да бъде отрязана. Според преданието, след отрязването на ръката му, свети Йоан се моли пред икона на Богородица с Младенеца, и заспива. Събуждайки се, той вижда, че отрязаната му ръка чудодейно е зарастнала. Тази икона на Богородица по-късно започва да се нарича Троеручица. Халифът приема това чудо като доказателство за невинността на свети Йоан и му предлага да го възстанови на поста му. Свети Йоан отказва и се посвещава на монашески живот в манастира ‘Свети Сава’ до Йерусалим, където умира през 749 г. Сред творбите му са: ‘Осмогласник’ (Octoechos), сбор от осем тома, систематизиращи християнското богослужение; ‘Точно изложение на Православната вяра’, сборник от догматични творби на ранните Отци на цървата; ‘Диалектика’; както и множество химни, коментари и апологетически творби. Почитан от Римокатолическата, Православната, Източнокатолическите и Лутеранската църкви. - En.Wikipedia.org - John of Damascus


26. Скот Хан (Scott Hahn), “Причини да вярваш“ (“Reasons to believe“). Скот Хан е доктор по богословие, преподавател по Богословие и Свещено Писание във Францисканския университет в Стьобенвил, Охайо, САЩ. Д-р Хан е бивш презвитериански пастор.


27. Mark Shea, "5 Myths about 7 Books". Mark Shea е известен католически автор и оратор, главен редактор на Catholic Exchange, бивш протестант.