Част 2

Той, Който ни създаде без нашата помощ, няма да ни спаси без нашето съгласие.
Свети Августин{1}

• Който веднъж е спасен, е спасен завинаги?


• Спасение само чрез вяра


• Свещеното Писание за необходимостта от дела и тяхната роля за нашето спасение


• Индулгенции - Библейска основа на индулгенциите; Православието и индулгенциите; протестантите за индулгенциите


• Доказателства за Чистилището от Свещеното Писание


• Светите отци на църквата за Чистилището


• Заключение

Който веднъж е спасен, е спасен завинаги?

Католическата църква вярва, че първородният грях се очиства при Свето Кръщение, но у нас остава склоността към греха. Кръщението ни дава благодат, но и след него човек може да реши да съгреши. Ние всички имаме свободна воля до смъртта си. Никой не може да бъде сигурен в своето спасение преди края на пътя (2 Тимотей 4:7).

Ние не вярваме, че твърдението “който веднъж е спасен, е спасен завинаги”, е библейско. Ние бихме казали, че Бог ни е дал свободна воля и винаги можем да направим свободен избор да съгрешим. Ние вярваме, че винаги можем да повредим или прекъснем своята връзка с Христа преди края на пътя си.

Някои протестанти се позовават на Римляни 8:1: “И тъй, сега няма никакво осъждане за ония, които са в Христа Иисуса и живеят не по плът, а по дух”. Тук е редно да попитаме: какво означава да бъдем в Христа Иисуса? Ако някой извърши тежък грях, дали той е в Христа Иисуса? Ние бихме казали, че този човек, по своята свободна воля, е прекъснал своето общение с Христа, и следователно не е “в Христа Иисуса”. Това не означава, че преди да съгреши, този човек не е бил “в Христа Иисуса”, или че не може да се покае и отново да бъде приет “в Христа Иисуса”. Да бъдем “в Христа Иисуса” е нещо, което всеки вярващ изживява момент след момент. Ние трябва да продължаваме да бъдем “в Христа Иисуса”, в Бога, за да избегнем вечно осъждане.

Нека също не забравяме, че точно предишният пасаж (Римляни 7:19-25) гласи:
“19. Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша.
20. А щом върша това, що не искам, не аз го върша вече, а грехът, който живее в мене.
21. И тъй, намирам у себе си такъв закон, че, кога искам да върша доброто, злото стои до мене.
22. Защото с вътрешния си човек намирам услада в закона Божий,
23. но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми.
24. Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?
25. Благодаря на моя Бог чрез Иисуса Христа, нашия Господ. И тъй, сам аз с ума си служа на Божия закон, а с плътта - на греховния закон.”

Тук е важно да отбележим две неща: Първо, тези два пасажа са неразривно свързани. Както вече споменахме по-горе, първоначално Библията не е съдържала пунктуация, нито е била разделена на глави и стихове. Това е направено векове след като е била написана. По тази причина не е правилно да разглеждаме Римляни 8:1 отделно от предходните или следващите го стихове.

Второ, тук свети апостол Павел пише в сегашно време – “не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша” – сега, днес, след като вече съм приел Христа за свой Спасител и съм приел Свето Кръщение. Това е борба, пред която всеки от нас е изправен, именно поради нашата склонност към греха. Дори апостол Павел е водил тази борба. Едва в края на живота си, очаквайки да приеме мъченическа смърт, свети апостол Павел пише: “С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия” (2 Тимотей 4:7-8) И ние ще водим тази борба до края на нашия земен път.

Кръщението е основният момент за нашето спасение, то ни очиства от първородния грях и греховете, извършени преди него. То също ни дава Божията благодат. Но дори и след това ние можем да изберем да съгрешим. Кръщението не предотвратява извършването на грях за в бъдеще, грях, който може да бъде извършен след кръщението и преди края на нашия път. Покаянието е това, което ни връща в Божията благодат. Изповедта и покаянието са тясно свързани, но не са едно и също нещо. Обикновено покаянието предшества изповедта. Но и двете ни дават насока към благодатта на кръщението.

Да вярваме, че който веднъж е спасен, е спасен завинаги, означава да не вярваме в това, което учи Библията. Още един от многото примери за това, че след като сме приели Христа за свой Спасител, можем да отпаднем от Божията благодат, е 1 Тимотей 1:19: “имайки вяра и добра съвест, която някои отхвърлиха, и претърпяха корабокрушение във вярата”. Тук свети апостол Павел говори за хора, които, макар да са повярвали и да са били кръстени, напълно съзнателно, умишлено и по своята свободна воля, дадена на всички нас от Бога, са нарушили дадения по време на таинството Свето Кръщение обет, действайки срещу своята ”добра съвест”. ”От тях са Именей и Александър, които предадох на сатаната”, пише свети апостол Павел – двама християни, които са били част от църквата, но които, въпреки това, и въпреки че са повярвали и са били спасени, той предава ”на сатаната” заради техните богохулства. Тези християни са претърпяли корабокрушение и са загубили спасението си по своята свободна воля.

Някои биха изтълкували думата “сега” в Римляни 8:1 (“... сега няма никакво осъждане за ония, които са в Христа Иисуса ...”) като признак за това, че сега вече можем да сме сигурни в своето спасение. Текстът обаче не казва това, нито пък можем да заменим “сега” с “от сега нататък”. Думата “сега” означава точно това – “сега”, днес, в този момент. Гръцката дума, използвана тук, е ‘nun’, и означава ‘сега, точно сега, в настоящето’.

Друг цитат, на който евангелистите се позовават често, е Йоан 19:29-30:
“29. Там имаше съсъд, пълен с оцет. Войниците напоиха гъба с оцет, надянаха я на исопова тръст и поднесоха на устата Му.
30. А когато Иисус вкуси от оцета, рече: свърши се! И като наведе глава, предаде дух.”

“Свърши се” е превод на гръцката дума “tetelestai”, която може да се преведе и като “извърши се” или “платено е”. По времето на Христа, “tetelestai” се поставяло върху документи за освобождаването на затворници, след като техните роднини са платили залог, или гаранция, за освобождаването им. “Tetelestai” се записвало също върху платени дългове. Това, обаче, е светският смисъл на тази дума. Когато Иисус използва “tetelestai”, Той има друго предвид.

Според древната еврейска традиция, всяка пасхална вечеря включвала четири чаши вино. Тайната вечеря завършва само с три чаши вино. Иисус приема четвъртата чаша на кръста. Именно затова Той казва “свърши се”, едва след като “вкуси оцета”. Това е последната чаша, която символизира завършека на пасхалната вечеря, на която Иисус е пасхалният Агнец.{2}

Библейски доказателства

В Свещеното Писание има немалко доказателства за това, че нашето спасение не е “гарантирано“ и че вярата в това, че който веднъж е повярвал и е спасен, е спасен завинаги, не е библейска. Ето само няколко от многото примери за това.

1 Йоан 5:13
“Това писах до вас, вярващите в името на Сина Божий, за да знаете, че имате живот вечен, и да вярвате в името на Сина Божий.”
Ние, които сме приели Сина Божий, имаме живот вечен. Христос изкупи нашите грехове със Своята смърт на кръста.

Римляни 11:22
“Виж, прочее, Божията благост и строгост: строгост към отпадналите, а благост към тебе, ако останеш в благостта; инак, и ти ще бъдещ отсечен.”
Ние сме в “благостта” Божия, в Христа Иисуса, но можем да бъдем отсечени, ако съгрешим срещу Бога. Това не означава, че преди това не сме били в “благостта” Божия, но просто че по своята свободна воля, чрез своите неразкаяни грешни помисли, думи и дела, сами сме се отделили от нея и сме отпаднали.

1 Коринтяни 1:18
“Защото словото за кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия.”
Ние сме спасени, но и все още се спасяваме. Тук е използвано сегашно продължително време – то ясно показва, че нашето спасение все още не е завършило и все още не е сигурно.

1 Коринтяни 4:4
“Защото в нищо виновен не се съзнавам, ала с това се не оправдавам: съдия ми е Господ.”
Само Господ може да бъде наш съдия, дори ако ние не намираме вина в себе си. Нашето оправдание не е сигурно, и Бог ще отсъди, кой ще се спаси.

1 Коринтяни 9:27
“но изнурявам и поробвам тялото си, да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана.”
Дори свети апостол Павел е осъзнавал това, че можем да станем негодни и да отпаднем, да бъдем отсечени от благодатта Божия (Римляни 11:22). Той ни посочва, че колкото и голяма увереност да има той в своето спасение, и макар да не може да намери вина в себе си (1 Коринтяни 4:4), дори и той не може да бъде напълно и непогрешимо уверен както в своето настоящо състояние (поради което той изнурява и поробва тялото си), така и в своите бъдещи действия, и, съответно – и в своето спасение. И ако дори свети апостол Павел не е бил уверен в своето спасение, то нима ние бихме могли да кажем със сигурност, дали ще се спасим?

2 Коринтяни 2:15
“Защото ние сме Христово благоухание пред Бога за онези, които се спасяват, и за онези, които гинат:”
“Онези, които се спасяват” е в сегашно време. Те все още не могат да бъдат сигурни в своето спасение, тъй като още не са достигнали края на пътя си (2 Тимотей 4:7).

Матей 7:21-23
“21. Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен.
22. Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме?
23. И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие.”
Новият Завет ни учи, че ние имаме надежда за спасение, но и ни предупреждава, че можем да бъдем заблудени и с неправилна увереност да вярваме, че спасението ни е сигурно. Иисус ни казва, че не всеки, който вярва в Него и Му казва “Господи! Господи!”, ще се спаси, но само този, който “изпълнява волята” Божия, а на тези, които вършат беззаконие, Той ще каже: “махнете се от Мене” – тоест, нашите дела са важни.
Пророк Иеремия казва “Лукаво е човешкото сърце повече от всичко и съвсем е покварено; кой ще го узнае?” (Иеремия 17:9). Ние можем лесно да изпаднем в самозаблуда. Пред нас винаги стои възможността да изгубим Божията бладогат поради смъртен грях, и дори да отпаднем напълно от вярата и да бъдем отсечени. Иисус ни казва, че има и такива, които “кога чуят словото, с радост го приемат, ала нямат корен и временно вярват, а във време на изкушение отстъпват” (Лука 8:13). Именно в светлината на тези Христови предупреждения и напътствия тряба да разбираме нашата надежда за спасение. Ние имаме надежда, но не и непогрешима увереност, че ще бъдем спасени.

Филипяни 2:12
“Тъй щото, възлюбени мои, както винаги сте послушни, не само в мое присъствие, но много повече сега, когато отсъствувам, със страх и трепет вършете вашето спасение,”
Ние все още вършим нашето спасение. Макар да не можем да се спасим чрез нашите дела, но само чрез жертвата на Христа и по милостта Божия, делата ни също са важни и определящи за спасението ни. Това не изразява непогрешима увереност в нашето спасение. Напротив, както свети апостол Павел, и ние трябва “със страх и трепет” да вършим нашето спасение. Ние “се хвалим с надежда за слава Божия” (Римляни 5:2). Уповаваме се на Христа, защото знаем, че “ако с Него сме умрели, с Него ще и оживеем. Ако търпим, с Него ще и царуваме” (2 Тимотей 2:11-12), но знаем също, че “ако се отричаме, и Той ще се отрече от нас” (2 Тимотей 2:12).

Евреи 10:26-29
“26. Защото, ако ние, след като познахме истината, своеволно грешим, не остава вече жертва за грехове,
27. а някакво си страшно очакване на съд и яростен огън, който ще погълне противниците.
28. Ако оня, който се е отрекъл от Моисеевия закон при двама или трима свидетели, безмилостно се наказва със смърт,
29. колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи пък оня, който е потъпкал Сина Божий и счел за нечиста кръвта на завета, чрез която е осветен, и е похулил Духа на благодатта?”
Тук отново свети апостол Павел ни дава пример за тези, които са повярвали в Христа, но след това своеволно и напълно съзнателно са съгрешили и са потъпкали Сина Божий. За такива “не остава вече жертва за грехове”.

2 Петър 2:20-21
“20. Защото, след като са избягнали световните скверности чрез познаване Господа и Спасителя нашего Иисуса Христа, ако пак се заплетат в тях и бъдат победени, то за такива последното състояние бива по-лошо от първото.
21. За тях би било по-добре, да не бяха познали пътя на правдата, отколкото, след като са го познали, да се върнат назад от предадената тям свята заповед.”
Свети апостол Петър говори за християни, приели Христа, но след това победени и поробени (2 Петър 2:19) от “световните скверности”. Те са имали спасение, но по своята свободна воля са го загубили.

Спасение само чрез вяра

Катехизис на Католическата църква, раздел първи, глава трета, 161-162 гласи:
“(161) Вярата в Иисус христос и в Този, Който Го прати за нашето спасение, е необходима, за да постигнем спасението... защото никой никога не се е оказал оправдан без вяра и никой не е получил вечен живот, без да е постоянствал във вярата докрай. (Матей 10:22; 24:13)
(162) Вярата е дар, който Бог дава на човека безвъзмездно.“

Свети Киприян{3}пише: “Никой не е спасен по своята собствена сила, но е спасен по благодатта и милостта на Бога”. Никой от нас не би могъл да извърши достатъчно добри дела по време на своя земен път, за да се спаси по своята собствена сила. Напълно невярно е схващането, че според Католическата църква човек може да се спаси благодарение на своите добри дела. От друга страна, обаче, ние не вярваме, че няма нужда да правим каквото и да било, и че Христос би бил доволен от това.

Като католици, ние вярваме в милосърдието. Това не означава непременно даване на пари на благотворителни организации (макар и това да е пример за милосърдие). Ние казваме “Сега, след като сме дали живота си на Христа и сме се посветили на Него, нека вършим това, което Иисус би искал да правим, и нека да го правим до края на живота си, ден след ден”. (Марк 13:13; Матей 10:22; Матей 24:13; Иаков 1:2).

“Оправданието ни идва от Божията благодат. Благодатта е благоволението, безвъзмездната помощ, която Бог ни дава, за да отговорим на Неговия зов: да станем чеда Божии, осиновени чеда, участници в Божествената същност и във вечния живот“ (Йоан 4:14; 7:38-39) (Катехизис на Католическата църква 1996)

Свети апостол Павел пише: “горко ми, ако не благовествувам” (1 Коринтяни 9:16). “Горко ми” винаги предупреждава за голяма опасност, включително опасност от вечно осъждане в ада (Матей 11:21; 18:7; 23:13-16; 23:23-29; 24:19; 26:24; Лука 6:24-26; 10:13; 11:42-45; 17:1; 21:23; 22:22; Иуда 1:11; Откровение 8:13; 9:12; 11:14; 12:12).

Свети апостол Павел казва, че за него не е достатъчно само да вярва в Иисус, но той трябва да върши волята на Иисус, която е да проповядва Евангелието. Защото “Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен.” (Матей 7:21).

Католиците вярват, че делата са не само израз на нашата вяра, но и че Словото Божие казва, че делата правят нашата вяра пълна, завършена. Свети апостол Иаков пише в своето Съборно послание:
“14. Каква полза, братя мои, ако някой казва, че имал вяра, а дела няма? Може ли го спаси вярата?
15. Ако един брат или сестра са голи и нямат дневната храна,
16. а някой от вас им рече: идете си смиром, грейте се и насищайте се, пък не им даде, що е потребно за тялото, - каква полза?
17. Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва.” (Иаков 2:14-17)

Мартин Лутер премества Съборното послание на свети апостол Иаков в края на своя превод на Библията, като приложение, именно заради фокуса на това послание върху делата. Лутер наричал това послание “Послание от слама”.

Католиците вярват, че вярата е необходима и без нея няма спасение. Без вяра ние сме загубени. Но Библията ни призовава да отговорим на нашата вяра чрез дела, вършейки това, което Иисус би искал ние да правим, и да не правим това би било тежък грях, опасен за нашите души (Матей 7:21; 1 Коринтяни 9:16; Иаков 2:14-17, 20-21). Ние можем да загубим дара на вярата и да претърпим корабокрушение, както свети апостол Павел посочва в своето Първо послание до Тимотея (1:18-19): “Чедо Тимотее! Тая поръка ти предавам съгласно по-раншните за тебе пророчества, за да воюваш съобразно с тях като добър воин, имайки вяра и добра съвест, която някои отхвърлиха, и претърпяха корабокрушение във вярата”.

Новата заповед към нас е любовта: “Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както Aз ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си.” (Йоан 13:34-35) Ние вярваме, че любовта е отражение на нашата вяра, и ни помага да бъдем верни на спасяващата благодат, дадена ни при Таинството Свето Кръщение. Любовта ни помага да не бъдем егоцентрични, което може да стане причина за изпадане в грях. Любовта е също вид покаяние, което ние, като католици, смятаме за особено ценно. Чрез своята заповед за любовта, Бог ни казва да подкрепим думите и вярата си с дела (Матей 19:21; Матей 25:40-43; Лука 19:8; Откровение 20:12).

Нека подчертаем, че покаянието не е дело. То е състояние на духа и сърцето и отвореност към милостта Божия. Правилната вяра е следвана от добри дела. Понякога можем да видим и обратното – добри дела, последвани от вяра, - което също е добре, стига да води до вяра.

Някои евангелисти се позовават на това, че разбойникът, разпънат отдясно на Христа (Лука 23:40-42), не е направил нищо, за да се спаси. За този разбойник знаем, обаче, две неща:
1. той е изповядал Христа като Син Божи и Го е защитил пред другия разбойник и пред всички присъстващи;
2. въпреки това, Христос не премахва наказанието, което разбойникът сам казва, че е получил заслужено, не сваля разбойника от кръста и не прекратява неговите страдания.

Голяма част от спора за необходимостта от дела за нашето спасение се основава просто на различен начин на изразяване. Факт е, че католици, православни и протестанти работят за Господа. Няма човек, когото Господ да е докоснал, който после да откаже да отговори на Бога чрез любов към ближния, милосърдие, проповядване на Евангелието и т.н.

Свещеното Писание за необходимостта от дела и тяхната роля за нашето спасение{4}

Матей 7:21-24
“21. Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен.
22. Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме?
23. И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие.
24. И тъй, всекиго, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява, ще оприлича на благоразумен мъж, който си съгради къщата на камък;”
Думата “изпълнява” е превод на гръцката дума “poiоn” – букв. “който върши”. В 24 стих словосъчетанието “ги изпълнява” е превод на ”poiei autous” – “ги върши”. Тоест, само този, който върши волята на Отца ще влезе в царството небесно, и който върши, изпълнява, думите Христови, ще бъде спасен.

Матей 19:16; 21
”16. И ето, един момък се доближи и Му рече: Учителю благий, какво добро да сторя, за да имам живот вечен? ...
21. Иисус му рече: ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене.”
Когато момъкът пита Христа, какво да направи, за да се спаси и да има живот вечен, Христос не му отговаря: ”вярвай в Мен, само вярата е достатъчна за твоето спасение”. Напротив – отначало Иисус казва на момъка да пази заповедите, и, след като момъка Го пита, какво не му достига, Иисус му отговаря, че за да бъде съвършен, трябва да раздаде имота си и да Го последва – тук отново Иисус говори за дела.

Матей 25:14-30
”14. Защото Той ще постъпи като човек, който, тръгвайки за чужбина, повика слугите си и им предаде имота си:
15. и едному даде пет таланта, другиму два, другиму един, всекиму според силата; и веднага отпътува.
16. Който взе петте таланта, отиде, употреби ги в работа и спечели други пет таланта;
17. също тъй и който взе двата таланта, спечели и други два;
18. а който взе единия талант, отиде, та разкопа земята и скри среброто на господаря си.
19. След дълго време дохожда господарят на тия слуги и поисква им сметка.
20. И като пристъпи оня, който бе взел петте таланта, донесе други пет и казва: господарю, ти ми предаде пет таланта: ето, аз спечелих с тях други пет.
21. Господарят му рече: хубаво, добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си.
22. Дойде също и оня, който бе взел двата таланта, и рече: господарю, ти ми предаде два таланта: ето, аз спечелих с тях други два.
23. Господарят му рече: хубаво, добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на
господаря си.24. Пристъпи и оня, който бе взел единия талант, и рече: господарю, аз те знаех, че си жесток човек: жънеш, дето не си сеял, и събираш, дето не си пръскал;
25. и като се уплаших, отидох, та скрих таланта ти в земята; ето ти твоето.
26. А господарят му отговори и рече: лукави и лениви рабе! Ти знаеше, че жъна, дето не съм сеял, и събирам, дето не съм пръскал;
27. затова трябваше парите ми да внесеш на банкерите, а аз, като дойдех, щях да си прибера своето с лихва;
28. вземете, прочее, от него таланта и го дайте на оногова, който има десет таланта;
29. защото всекиму, който има, ще се даде и преумножи, а от оногова, който няма, ще се отнеме и това, що има;
30. а негодния раб хвърлете във външната тъмнина: там ще бъде плач и скърцане със зъби. Като рече това, извика: който има уши да слуша, нека слуша!”
Господ е нашият Господар, който всекиму е дал дарби, чийто символ са талантите. И всекиму Бог е дал служение според дарбите – на едни се дава слово на мъдрост, или слово на знание, на други разни езици, и т.н. ”Бог постави в църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители; после такива, които имат сили чудотворни и дарби за лекуване; след това застъпници, управници и такива, които да говорят разни езици.” (1 Коринтяни 12:28) И “след дълго време” Господ ще ни поиска сметка, как сме използвали талантите, които Той ни е дал. И колкото и силна вяра да сме имали, нямаме ли и дела, не сме ли използвали своите таланти за полза Божия, няма да можем да се спасим, но ще бъдем хвърлени във “външната тъмнина”.

Матей 25:40-45
”40. А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.
41. Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели;
42. защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте;
43. странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте.
44. Тогава и те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?
45. Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили.”
Иисус говори за липсата на дела – за това, че когато не помагаме на ”едного от тия най-малките”, не помагаме на Него. Това, което сме могли да направим и не сме направили, може да бъде пречка за нашето спасение – независимо от това, колко силна вяра имаме, - точно както това, което сме направили, има значение и е важно за нашето спасение.
Това е единственото място в четирите евангелия, в което Господ ни показва, какво ще се случи в деня на Страшния съд. И, отново, ние ще бъдем съдени не според вярата, но според делата си – според това, какво сме направили през живота си, или какво сме можели да сторим и не сме сторили.

Лука 19:8-10
”8. А Закхей застана и рече Господу: ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно.
9. Тогава Иисус рече за него: днес стана спасение на тоя дом, защото и този е син на Авраама,
10. понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото.”
Закхей не само приема Иисус като свой Спасител и Син Божи, не само са разкайва, но подкрепя вярата си с дела.

Иаков 2:14-20
”14. Каква полза, братя мои, ако някой казва, че имал вяра, а дела няма? Може ли го спаси вярата?
15. Ако един брат или сестра са голи и нямат дневната храна,
16. а някой от вас им рече: идете си смиром, грейте се и насищайте се, пък не им даде, що е потребно за тялото, - каква полза?
17. Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва.
18. Но ще рече някой: ти имаш вяра, пък аз имам дела; покажи ми вярата си без твоите дела, и аз ще ти покажа вярата си от моите дела.
19. Ти вярваш, че Бог е един: добре правиш; и бесовете вярват, и треперят.
20. Но искаш ли да разбереш, о суетни човече, че вярата без дела е мъртва?”
Тук свети апостол Иаков просто и ясно ни пита, може ли да ни спаси вярата, ако нямаме дела. И отговаря също толкова просто и ясно – не. И бесовете вярват, че Иисус Христос е Син Божи, и треперят, но това няма да помогне за тяхното спасение. От нашите дела може да се види нашата вяра, защото делата ни са проявление на вярата и следствие от нея, а вяра без дела е мъртва.

Иаков 5:20
”нека тоя знае, че, който е обърнал грешник от лъжливия му път, ще спаси една душа от смърт и ще покрие много грехове. ”
Отново от нас се изискват дела – в този случай обръщането на грешници от техния лъжлив път. И това дело може да покрие (от гр. 'kalupsei' – 'скрие') много наши грехове.

1 Йоан 3:10
“Чедата Божии и чедата дяволови се познават тъй: всякой, който не върши правда, не е от Бога, също и който не обича брата си.”

1 Йоан 4:20
“Който каже: "любя Бога", а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?”

1 Йоан 5:3
“Защото любовта към Бога се състои в това: да пазим заповедите Му. И Неговите заповеди не са тежки.”

Римляни 3:28-31
”28. И тъй, мислим, че човек се оправдава с вярата, без делата по закона.
29. Или Бог е Бог само на иудеите, а не и на езичниците? Разбира се, и на езичниците;
30. защото един е Бог, Който ще оправдае обрязаните по вяра и необрязаните чрез вярата.
31. И тъй, унищожаваме ли закона чрез вярата? Съвсем не, а утвърдяваме закона.”
Тук свети апостол Павел пише за спора за това, необходимо ли е езичниците, кръстени в името на Отца, Сина и Светия Дух, да спазват закона, и по-точно обрязването. Бог ще оправдае обрязаните (евреите) по вяра и необрязаните (езичниците) чрез вярата. Вярата е това, което ни спасява, но тя не унищожава закона, а го утвърждава. (Това е различно от делата за спасение, за които Библията често говори.)

1 Коринтяни 9:16
”Обязаност необходима ми се налага, и горко ми, ако не благовествувам!”

2 Коринтяни 5:10
”Защото всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище, за да получи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си.”
Ние ще бъдем съдени не според вярата си, но спред това, което сме извършили (гр. ‘epraxen’), което сме направили, имайки тази спасителна вяра.

Галатяни 6:2
”Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов.”

Галатяни 6:4
”Нека всеки изпитва делата си, и тогава ще има похвала само в себе си, а не пред другиго.”

Евреи 12-13 глава
Тук можем да прочетем около 30 заповеди и насърчения към дела – да свалим от себе си греха; да изминем с търпение предстоящото ни поприще; да търпим Божието наказание, защото Господ наказва, когото обича; да залягаме да имаме мир с всички и светост; да пребъдва межуд вярващите братолюбието; да приемаме странници, да посещаваме затворници, да не бъдем сребролюбци, и др.

Откровение 20:12
”След това видях мъртвите, малки и големи, да стоят пред Бога; отвориха се книги; отвори се и друга книга - книгата на живота; и съдени бяха мъртвите по записаното в книгите, според делата си.”

Иеремия 17:10
”Аз, Господ, прониквам в сърцето и изпитвам вътрешностите, за да въздам всекиму според пътя му и според плодовете на делата му.”

Иеремия 32:19
”Велик по мъдрост и силен по дела, Комуто очите са отворени върху всички пътища на синовете човешки, за да отплащаш всекиму според пътищата му и според плодовете на делата му.”

Индулгенции{5}

“Индулгенцията се придобива чрез Църквата, която по силата на властта си да връзва и да развързва, дадена й от Исус Христос, се застъпва в полза на християнина и му отваря съкровището от заслугите на Христос и на светците, за да получи от Отца на милосърдието опрощението за временните наказания, дължащи се на неговите грехове. По този начин Църквата иска не само да помогне на този християнин, но също така да го подбуди към дела на благочестие, покаяние и милосърдие.” (Катехизис на Католическата Църква (ККЦ) 1478)

Свети апостол Павел казва същото в своето Послание до Колосяни 1:24: “Сега се радвам в страданията си за вас и подпълвам недостига от скърби Христови в моята плът за тялото Христово, което е църквата”. Макар страданията на Христа да се предостатъчни, свети апостол Павел подпълва, допълва това, което не достига от тях!! Как трябва да разбираме това?

Църквата обяснява: “Индулгенцията е опрощаване пред Бога на временното наказание за грехове, вината за които вече е била простена, която [индулгенция] вярващият християнин, който има съответното предразположение, получава при известни [предварително] определени условия чрез помощта на Църквата, когато тя, като служител на изкуплението, разпределя и прилага с авторитет съкровището на изкуплението, спечелено от Христа.” (Indulgentarium Doctrina 1) “Индулгенцията може да бъде частична или пълна според това, дали тя премахва частично или напълно временното наказание за [извършен] грях.” (Indulgentarium Doctrina 2, 3). Само Бог знае, доколко успешна е една частична индулгенция, или дали една пълна индулгенция изобщо е била прието от Него.

Ако свети апостол Павел е можел да каже, че той допълва това, което липсва, не достига, от страданията Христови, то и ние бихме могли да кажем същото. Езикът, използван от Католическата църква, е много по-малко шокиращ от този, използван от свети апостол Павел.

Индулгенциите не могат да простят нечий грях, или да освободят някого от ада. Индулгенция може да бъде получена само за грехове, които вече са простени, за да премахне или намали наказанието за тези грехове.

Нека отново използваме примера за счупения прозорец. Ако един човек в гнева си счупи нечий прозорец, и после се разкае и поиска прошка, собственикът може да му прости. Прозорецът, обаче, все още е счупен. Затова този, който е виновен, трябва да работи, да спечели пари и да плати прозореца, и да работи над себе си, за да се научи да се справя с гнева си и да избегне подобни инциденти. Именно това представлява индулгенцията – принесено от нас покаяние, молитва и милосърдие, чрез които показваме, че съжаляваме за извършения от нас грях, опитваме се, с Божията помощ, да поправим причината за този грях – в този случай гневът – и да я премахнем.

Подобен пример можем да дадем и с убиец, който искрено се разкайва за извършеното от него тежко престъпление. Господ може да прости греха му, но това не прави нищо, за да промени резултата от греха и вредата, причинена от него. И макар убийството да е простено, душата на убиеца далеч не е готова да влезе в рая, където няма да влезе “нищо нечисто” (Откровение 21:27).

“За да се разбере това учение и тази практика на Църквата, трябва да се има предвид, че последствията на греха са две. Тежкият грях ни лишава от общение с Бога и оттам той ни прави негодни да постигнем вечния живот. Лишаването от него се нарича “вечно наказание” за греха. От друга старана, всеки грях, дори и простителен, създава порочна привързаност към творенията, която се нуждае от пречистване било тук на земята, било след смъртта, в състоянието, което се нарича Чистилище. Това пречистване освобождава от това, което се нарича “временно наказание” за греха. Тези два вида наказание не трябва да се схващат като начин на отмъщение, наложено от Бога отвън, а като последици от самата природа на греха. Едно обръщане, породено от пламенно милосърдие, може да постигне пълно пречистване на грешника до такава степен, че да не подлежи повече на никакво наказание.” (ККЦ 1472)

През средните векове е имало отделни случаи, когато индулггенции са били продавани. Това обаче противоречи на учението на Католическата църква, която казва в своя Катехизис:

“Симонията се определя като покупка и продажба на духовни ценности. На Симон Мага, който искаше да купи духовната власт, която той виждаше в делото на апостолите, Петър отговаря: “Среброто ти да погине заедно с тебе, задето си помислил, че с пари се добива дарът Божий” (Деяния 8:20). Така Петър се съобразява със Словото на Исус: “Даром получихте, даром давайте” (Матей 10:8). Духовните блага не се присвояват и никой не може да се отнася с тях като собственик или господар, понеже източникът им е Бог. Можем само да ги приемем даром от Него.

“Извън даренията, определени от компетентната власт, служителят не трябва да иска нищо за извършване на тайнствата, бдейки винаги нуждаещите се да не бъдат лишени от помощта на тайнствата поради тяхната бедност.” Компетентната власт определя това дарение по силата на принципа, че християнският народ трябва да помага за издръжката на служителите на Църквата. “Работникът заслужава своята прехрана” (Матей 10:10).” (ККЦ 2121, 2122)

През XVI век, когато е имало най-много злоупотреби с индулгенции, Томасо де Вио, кардинал Кахетан (Tommaso de Vio, Cardinal Cajetan, 1469-1534), пише за този проблем: “Проповедниците действат от името на Църквата, докато преподават доктрините на Църквата и на Христа; но ако те учат, водени от своя собствен разум и [от своята] предубедена воля, неща, коите не знаят, те не могат да бъдат представители на Църквата; не е чудно, че те се отклоняват.”

По същото време, събoрът в Трент (1545-1564 г.) издава декрет, който излага учението на Църквата за индулгенциите и дава насоки за премахване на злоупотребата с тях. Това не означава, че на този събор за първи път се говори за индулгенции, че те са били “измислени” тогава, нито пък че има някакви промени във вече съществуващата практика на индулгенциите. Този събор просто дефинира съществуващото в Църквата учение за индулгенциите – за правото на Църквата да дава индулгенции, и за предотвратяване на злоупотребите с тях:

“Тъй като властта за даване на индулгенции е била поверена от Христа на Църквата (вж. Матей 16:19; 18:18; Йоан 20:23), и тя от най-ранни времена е използвала тази дадена й Божествена власт, светият събор учи и нарежда, използването на индулгенции, твърде благотворно за християните и одобрено от авторитета на светите събори, да бъде запазено в Църквата, и заклеймява с анатема тези, които уверяват, че те [индулгенциите] са безполезни, или отричат, че Църквата има властта да ги дава.
Давайки ги, обаче, тя иска, в съответствие с древния и одобрен обичай в Църквата, да се запазва умереност, за да не бъде отслабена църковната дисциплина с прекалено голяма лекота. Но искайки да коригира и поправи злоупотребите, които са свързани с тях [индулгенциите], и поради които това прекрасно наименование на индулгенциите е бива осквернено от еретиците, тя [Църквата] разпорежда повсеместно чрез настоящия декрет, всяка зла незаконна търговия, която е станала твърде плодотворен източник за злоупотреби сред християните, с тях [индулгенциите] да бъде прекратена.” (заседание 25, Декрет за индулгенциите) (Sess. 25, Decree on Indulgences)

В ранната църква, през първите векове на християнството, хората, приемащи новата вяра, се отказвали от всички светски интереси и се посвещавали на Бога. Дори само ставайки християни, те рискували да бъдат убити с камъни от евреите, или разпънати на кръст от римляните. Извършването на смъртен грях било следвано от незабавно отлъчване от Църквата. Наказанията за тези смъртни грехове били строги, особено за грехове като вероотстъпничество, убийство и аборт. Но дори раната църква признавала, че разкаял се грешник може да намали продължителността на своето наказание, като покаже разкянието си чрез своите дела на милосърдие и чрез желанието си да поправи, доколкото е възможно, стореното.

През 3-ти век, обаче, гоненията срещу християните започнали да намаляват, църквата нарастнала от няколко хиляди на няколко стотици хиляди души, и много от тях били по-светски хора, и се случвало да съгрешат (така, както и ние днес често съгрешаваме). Така се получил парадокс – заради липсата на честа изповед, на моменти до 90% от християните, получили Свето Кръщение, били отлъчени от църквата заради извършен смъртен грях (прелюбодейство, убийство или вероотстъпничество). Още папа Зефирин (папа 199-217 г.), заедно с Папите на Александрия и Антиохия, осъзнават, че това положение трябва да се промени. По тази причина, папа Каликст I (папа 217-222 г.) позволява на християните многократна изповед, както и индулгенции за тези членове на Тялото Христово, които все още се борели да преодолеят своите грехове. Причина за едикта е, разбира се, дадената от Иисуса Христа власт на свети апостол Петър, на неговите наследници и на всички епископи и свещеници в общение с тях, да свързват и развързват греховете на християните.

Индулгенциите се отнасят само към временното наказание за вече простени грехове, и не могат да спасят някого. И в Библията виждаме немалко примери за това, че има наказание за грехове, простени от Бога. Именно на това се основава учението на Католическата църква за индулгенциите.

“Християнинът, който иска да се пречисти от греха, и да се освети с помощта на Божията благодат, не се чувства сам. “Животът на всяко едно от Божиите чеда се оказва свързан по един удивителен начин в Христос и чрез Христос с живота на всички останали братя-християни в свръхестественото единство на мистичното Тяло Христово, като в една мистична личност.” ” (ККЦ 1474 [Indulgentarium Doctrina 5])

Библейска основа на индулгенциите

Битие 3:16
“На жената рече: ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна; с болки ще раждаш деца.”
Това е един от примерите за временно наказание. Още първият грях носи своите последствия за всички нас. И дори тези, които се покаят и приемат Христа за Свой Спасител, все още носят това временно наказание – дори ако греховете им са простени.

Битие 3:22
“И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло; и сега - да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та, като вкуси, да заживее вечно.”
Смъртта също влезе в света като временно накзание за първия грях. “Чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха - смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха” (Римляни 5:12). И тези, които са спасени от Христа, и чиито грехове са простени, също умират – временното наказание остава въпреки прошката.

Левит 6:1-7
“1. И каза Господ на Моисея, думайки:
2. ако някой съгреши и извърши престъпление пред Господа и отрече пред ближния си онова, що му е било поверено, или у него оставено, или от него откраднато, или измами ближния си,
3. или намери нещо изгубено и отрече това и лъжливо се закълне за каквото и да е, което човеците вършат и чрез това грешат, -
4. то, като съгреши и стане виновен, той трябва да върне откраднатото, що е откраднал, или отнетото, що е отнел, или повереното, що му е било оставено, или изгубеното, що е намерил:
5. всичко това, за което лъжливо се е заклел, той трябва напълно да го върне и към това да прибави една пета част и даде ономува, комуто принадлежи, в деня, когато принася жертва за вина.
6. И за вината си нека принесе Господу при свещеника в жертва за вина от овчето стадо овен без недостатък, според твоя оценка,
7. а свещеникът ще го очисти пред Господа и ще му бъде простено, каквото и да е сторил, всичко, в каквото се е той провинил.”
Тук съгрешилият принася жертва за вина. Тази жертва не може да го спаси – само смъртта на Христа на кръста може да изкупи нашите грехове. Но тази жертва показва разкаянието за стореното, подкрепена е от дела – връщане на откраднатото, и прибавяне към него на една пета част. Жертвата бива принесена при свещеника, и именно свещеникът “ще го очисти пред Господа”.

Числа 5:5-8
“5. И рече Господ на Моисея, думайки:
6. кажи на синовете Израилеви: ако мъж или жена стори какъв-годе грях против човек и чрез това извърши престъпление против Господа, и стане виновна оная душа,
7. то нека изповядат сторения си грях и да върнат напълно онова, за което са виновни, и да прибавят към него петата му част и дадат ономува, спрямо когото са съгрешили;
8. ако ли тоя човек няма наследник, комуто би трябвало да се върне за вината, то да посвети това Господу: нека то бъде за свещеника, освен овена за очистянето, чрез който той ще го очисти.”

Псалом 50:4, 9
“4. Много пъти ме умий от моето беззаконие и очисти ме от моя грях.”
“9. Поръси ме с исоп, и ще бъда чист; умий ме, и ще бъда по-бял от сняг.“

Притчи Соломонови 16:6
“С милосърдие и правда се грях очиства, и със страх Господен се зло отклонява.”

Исаия 1:18
“Да бъдат греховете ви и като багрено, - като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, - като вълна ще избеля.”
Това е един от много подобни примери, които показват опрощаването на греховете ни като очистване, извършено от Бога. Когато някой се разкае, Господ премахва вината му, но може да остане временно наказание за извършения грях (вж. Римляни 5:9).

2 Царства 12:13-14
“13. Тогава Давид каза на Натана: съгреших пред Господа. И Натан каза на Давида: и Господ сне от тебе греха ти; ти няма да умреш;
14. но понеже с това ти даде повод на враговете Господни да Го хулят, то родилият ти се син ще умре.”
Това е един от най-ясните примери за временното накзание – въпреки разкаянието на цар Давид, и въпреки, че Господ прощава греха му, Той не премахва наказанието за този грях. Давид губи своя първороден син, и понася и други временни наказания, напр. 2 Царства 12:10: “затова мечът няма да отстъпи от твоя дом довека”.

Подобни примери има също в Числа 14:13-23; 20:12; 27:12-14.

Втора книга Макавейска 12:42
“и захванаха молитва, молейки да бъде съвсем изгладен стореният грях”
Иуда Макавей и неговите “човеци” се молят за загиналите в битка, които са носели със себе си вещи, посветени на иамнийските идоли, за прости Господ на загиналите този грях. Иуда вярва, че те са умрели “в благочестие”, и че “падналите в битка ще възкръснат”. Но той също вярва, че грехът им заслужава наказание, поради което се моли и принася умилостивна жертва за умрелите, “за да бъдат освободени от грях”.

Матей 18:18
“Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето.”
Каквото Църквата Христова развърже на земята, ще бъде развързано на небето. Тук ясно виждаме властта, дадена от самия наш Господ Иисус Христос на Неговата Църква.

Иоан 20:21-23
“21. А Иисус пак им рече: мир вам! Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам.
22. И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго.
23. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат.”
Господ сам дава на Своите ученици – апостолите, властта да прощават грехове. Господ използва църквата, която Той Сам е построил на камък, за да премахва временното наказание за греха.

Православието и индулгенциите

“Ако някой види брата си да съгрешава с грях не за смърт, нека се моли, и Бог ще даде живот нему, - сиреч, на оногова, който съгрешава не за смърт. Има грях за смърт: не за него, казвам, да се моли. Всяка неправда е грях, но има грях не за смърт.” (1 Йоан 5:16-17)

Макар в Православната църква да не се използва изразът “смъртен грях”, православните също вярват, че има грехове “за смърт” и грехове, които са “не за смърт”. Вярата на Католическата църква е идентична – единствено с тази разлика, че католиците използват термина “смъртен”, от лат. “mortus”. Нито една църква, имаща апостолско приемство, каквато е Православната църква, никога не е разрешавала участие в Светите Таинства, и особено в таинството Свето Причастие, на хора, които са извършили “грях за смърт” – грях, който противоречи на техния обет, даден при таинството Свето Кръщение, какъвто грях отделя вярващия от Бога и Църквата. За такива свети апостол Петър пише, че “За тях би било по-добре, да не бяха познали пътя на правдата, отколкото, след като са го познали, да се върнат назад от предадената тям свята заповед” (2 Петър 2:21). Всеки християнин, извършил такъв тежък “грях за смърт”, трябва първо да принесе покаяние и да изповяда греховете си, преди да може да вземе участие в таинството Свето Причастие, което е израз на нашето единство в Тялото Христово – Църквата. Как точно ще наречем този грях – “грях за смърт”, “тежък грях” или “смъртен грях” – не е от първостепенна важност. Много по-важно е осъзнаването на греха, искреното разкаяние за него, принесено покаяние за греха (молитва, милосърдие и др.), и изповед.

Католическата църква не налага своето богословие и термините, които използва, като например “смъртен грях” и “Чистилище”, на Източнокатолическите църкви. Макар техните вяра и богословска основа да са идентични, термините, използвани за едно и също понятие, като “грях за смърт”/”смъртен грях”, или “междинно състояние на очистване на душата след смъртта”/”Чистилище”, и др., могат да се различават. Не термините, които използваме, са основното, но вярата ни в Христа, в една свята, апостолска и Католическа (=вселенска) църква, и съхраняването на апостолската традиция.

Католическата църква също прави разлика между “тежък грях” и “смъртен грях”. Не всеки тежък грях е “грях за смърт”. Един “тежък грях” може да причини вреда на душата, но да е бил извършен при обстоятелства, при които човек не носи пълната вина за извършеното. Често се случва, въпреки нашите най-искрени усилия да се борим с греха, да паднем в изкушение – след продължителна вътрешна борба, и въпреки огромни усилия да се преборим с изкушението. Такъв един грях би бил тежък, но не смъртен, защото сме положили всички възможни усилия да се борим с него и да не се поддадем на изкушението. Един добър пример тук биха били тези грехове, които често наричаме “грешки на младостта”, като мастурбацията например, която днес е смятана за напълно нормална и дори “полезна”, която бива насърчавана дори от учители и родители, и изкушенията, които ни подтикват към нея, са навсякъде около нас. И макар в този случай грехът да уврежда душата, човек може да не носи пълната вина за извършения от него грях.

1 Йоан 5:16-17 говори за “грях за смърт” и “грях не за смърт”. В ранната църква, през първите векове на християнството, извършването на “грях за смърт” било следвано от незабавно отлъчване от Църквата. Това отлъчване често можело да продължи почти до самата смърт на отлъчения. Веднъж, и само веднъж през живота си, отлъченият християнин можел да вземе участие в таинството Изповед – обикновено на смъртния си одър. Свети папа Каликст I през 217 г., чрез свой едикт, за първи път разрешава на грешниците да останат в общение с Църквата, разрешавайки им многократна изповед, докато се борят със своя грях/грехове. Именно по тази причина православни и католици и до днес могат да се изповядват многократно, и именно поради това днес ние не биваме отлъчени от църквата дори след извършването на “грях за смърт”. Папа Каликст I издава своя едикт, позволяващ на християните многократна изповед – традиция, установена от него, без да се налага одобряването й от вселенски или поместен събор; традиция, приета безусловно от цялата църква и запазена и до днес и в Римокатолическата, и в Православната църква. Причина за едикта е, разбира се, дадената от Иисуса Христа власт на свети апостол Петър, на неговите наследници и на всички епископи и свещеници в общение с тях, да свързват и развързват греховете на християните. Това е най-древният познат (за сега) исторически пример за приемствена, наследствена, апостолска власт, властта на свети апостол Петър, чиито наследници са римските папи. Цялата ранна църква приема едикта на свети папа Каликст – при това го приемa безусловно и безпрекословно.

Благодарение на свети папа Каликст, днес всички грешници, каквито сме всички ние, макар и да съгрешаваме многократно и по този начин да накърняваме или нарушаваме обета, даден при таинството Свето Кръщение, - въпреки това не биваме отлъчени от светата църква Христова, не защото (както светиите) заслужаваме да бъдем част от тази свята църква, но по икономия, по снизхождение – а именно по индулгенция (от лат. ‘indulgentia’ – прошка, снизходителност, толерантност). Това е индулгенцията (икономията, прошката и снизходителността) на Христа и на светиите, които ни позволяват да останем част от Тялото Христово въпреки нашите недостатъци, слабости и липса на святост – нашите несъвършенства се компенсират от съвършенството на светците, които остават в общение с нас (вж. напр. 1 Коринтяни 12:26).

Цялото богословие на индулгенциите се основава именно на този принцип, установен през 217 г. И този принцип е общ за Православната и Католическата църкви, както е общо и апостолското разбиране за това, че има “грях за смърт”, и че всеки християнин, извършил такъв грях, не може да вземе участие в Светата Евхаристия. Ние се различаваме в практическото приложение на този принцип, различаваме се по това, каква практическа дисциплина използваме, но самият принцип и неговите апостолски корени не могат да бъдат оспорени.

Протестантите за индулгенциите

Много протестанстски пастори, някои от които – отявлени критици на злоупотребите с индулгенции, случили се преди 500 год., - се обръщат към членовете на своите паства с език, който много наподобява този на свещениците, критикувани от Мартин Лутер. Много от тях казват неща като: ”Сега бръкнете дълбоко в джобовете си за това паство, това ще донесе благословия за вас и вашите семейства!” Тези пастори казват, че Господ ще погледне благосклонно на дарението и ще “благослови” дарителя във всяко едно отношение – финансово, семейно, здравословно, и т.н. Някои пастори дори преминават границата, срещу която самите те проповядват, и на практика искат да “продават” Божията благословия.

Грешно и неправилно е да се продават духовни ценности. Така, както е било неправилно, някои свещеници през XVI век да правят това, по същия начин е неправилно и това, което правят тези протестантски пастори. Що се отнася до парите и материалните ценности, границата между легитимното и нелегитимното учение за тяхното използване или дарение е много тънка. От една страна, напълно легитимно е да кажем, че Господ гледа благосклонно на дарение, направено с щедро сърце (Марк 12:42). От друга страна, ние, като грешни хора, сме склонни към алчност и манипулация, и понякога мотивите ни могат да бъдат едновременно и добри, и грешни, преплетени едни с други и трудни за различаване.

Този инцидент в историята на Католическата църква се е превърнал в тема, многократно проповядвана от някои протестантски пастори пред техните паства. В много протестантски конгрегации това се е превърнало в причина за презрение към католиците. Един от недостатъците на това, че Католическата църква е била основане преди почти 2000 години е фактът, че през историята винаги могат да се намерят инциденти, които да бъдат използвани срещу Католическата църква.

Ако след 2000 години протестантството все още съществува, и ако нашият Господ Иисус Христос още не се е завърнал, със сигурност ще има немалко колоритни истории, свързани с протестантските църкви, истории, които ще бъдат използвани срещу тях от хората, които искат да ги критикуват. Дори днес в някои протестантски общности има финансови скандали, включително при някои телеевангелисти.

Има немалко протестантски деноминации (макар и не всички да са такива), които вярват, че начинът, по който човек разполага с дадените му в този живот материални блага ще е определящ за това, как този човек ще прекара вечността. Пастор Рик Уорън (Rick Warren) пише в своя бестселър “The Purpose Driven Life“:

“Един ден ще застанеш пред Бог, и Той ще направи ревизия на живота ти, един последен преглед преди да влезещ във вечността... Той ще те попита... ‘Какво направи с това, което Аз ти дадох’ ... [това] ще определи, какво ще правиш през вечността...” (стр. 34)

“В края на живота ти на земята ще ти бъде направена оценка и ще бъдеш възнаграден в зависимост от това, как си разполагал с това, което Бог ти е поверил. Това означава, че всичко, което правиш... има последствия за вечността... ти ще получиш повишение и ще ти бъде дадена по-голяма отговорност във вечността...” (стр. 45)

Два абзаца по-надолу Рик Уорън пише:
“Библията казва ‘Затова, ако не могат да ви поверят земното богатство, кой тогава ще ви повери истинското?’{6} ... Бог казва, че има директна връзка между това, как аз използвам парите си (‘земното богатство’) и качеството на моя духовен живот (‘истинското’ богатство). Как аз разполагам с парите си определя, доколко Бог може да ми повери духовни блага.” (стр. 46)

Ако свържем това и с даването на десятък, котето е често срещана практика сред протестантските църкви, то известният пастор Рик Уорън на практика ни казва, че ако даваме десятък, ще получим духовни блага в този живот и след смъртта. Той казва, че част от нашата награда ще бъде това, че ще ни бъде ‘дадена по-голяма отговорност във вечността’.

За разлика от това, в Католическата църква индулгенциите нямат нищо общо с даването на пари, но са дар, който ние получаваме от Бога. Те са това, което един протестант би нарекъл “благословия”.

Когато протестантите говорят за “благословия” и “страдание”, те засягат тема, много сходна с тази за покаянието и индулгенциите (макар те да не биха използвали същите понятия). Всички хора страдат. Някои протестанти биха казали, че страданието съществува в живота на хората, защото те не са отдали напълно себе си на Бога. Но дори свети апостол Павел е страдал много (2 Коринтяни 11:24-30). Никой не би посмял да каже, че страданията на апостол Павел са били причинени от слаба вяра. Напротив – сам свети апостол Павел ни казва, че страданието е начинът, по който Господ ни показва своята обич към нас. През целия ни живот, Бог, допускайки страданието, го обръща в добро, и чрез него ни оформя така, както грънчарят оформя от глината съд, който да бъде от полза. Защото, оставена безформена, глината не би принесла полза Богу, и не би могла да има никакво предназначение. Затова свети апостол Павел ни напомня, да не забравяме “увещанието, което вам като на синове говори: "сине мой, не презирай наказанието от Господа и не отпадай духом, кога те изобличава. Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема". Ако търпите наказание, Бог постъпва с вас като със синове. Защото кой е тоя син, когото баща му не наказва? Ако пък оставате без наказание, на което всички станаха съучастници, тогава сте незаконни деца, а не синове.” (Евреи 12:5-8)

За много евангелисти, “благословията” е един вид облекчение на някакво страдание – било то духовно или материално. Например, духовната благословия може да намали страданието от това, че човек се чувства отделен от Бога. Ако един евангелист бъде благословен материално (както е бил благословен Иавис например, 1 Паралипоменон 4:10), това може да намали материалните му проблеми. Ако един евангелист бъде благословен със здраве, тогава страданието му, причинено от здравословни проблеми, ще бъде намалено.

Макар тези примери да нямат директна връзка с католическата концепция за индулгенциите, те все пак помагат да бъде хвърлена светлина (и, вероятно, по-голямо разбиране) върху разбирането на Католическата църква за индулгенциите.

Доказателства за Чистилището от Свещеното Писание

В Свещеното Писание не срещаме думата “Чистилище”, но в него не намираме и думите “Троица”, “въплъщение” и дори думата “Библия”, както и други думи, които са неразделна част от нашата вяра, и за които има достатъчно библейски доказателства. Доказателства за съществуването на Чистилището също има много. В предишната част разгледахме доказателствата от Библията и вярата на светите отци на църквата в невъзможността за спасение на душите в геената, неугасимия огън. Нека сега да обърнем внимание на Чистилището.

Стар Завет

Макавеите{7} отлично познавали еврейските традиция и закон. Те разбирали, че делата на всеки един човек, добри или лоши, имат своята тежест. Макавеите ясно виждали силата на молитвите и жертвата, и разчитали на Божията справедливост и милост към загиналите в битката (2 Макавейска 12:43-46). Те разбирали, че не всеки заслужава вечно осъждане, но и не всеки е достатъчно съвършен, за да може да види Бога. Те смятали, че има и трето състояние на душите след смъртта.

Йосиф Флавий{8} пише за вярата на древните евреи в място, или състояние, в което мъртвите са държани като в затвор. Флавий е бил евреин, и също е вярвал в това място, в което обитават душите на мъртвите. И до ден днешен, евреите вярват в това място. Те се молят за тези души. Защо да се молят за тях, освен ако не вярват, че това може да помогне на душите да стигнат до рая? И ако тези души не са в рая, то те трябва да са в някакво междинно състояние, между рая, в който душите нямат нужда от нашите молитви, и геената, от която никой не би могъл да се спаси.

От там идва и нашата вяра в Чистилището. Вярата на Католическата църква в Чистилището идва от еврейската традиция.

• Псалом 50:9-12: този псалом може да бъде смятан, от гледна точка на старозаветната вяра, за синтез на процеса на очистване: грешникът изповядва своята вина (“защото беззаконията си съзнавам, и моят грях е винаги пред мене. Пред Тебе, пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших”), моли да бъде очистен (“Много пъти ме умий от моето беззаконие и очисти ме от моя грях”; “Поръси ме с исоп, и ще бъда чист; умий ме, и ще бъда по-бял от сняг.”; “Отвърни лицето Си от греховете ми и изглади всичките ми беззакония. Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене.”; “Избави ме от кръвнина, Боже”), за да може да възхвали Бога (“и езикът ми ще възхвали Твоята правда. Господи, отвори устните ми, и устата ми ще възвестят Твоята хвала”).
• Исаия 4:4: “кога Господ измие мръсотата на дъщерите сионски и очисти кръвта на Иерусалим из средата му с дух, който съди, и с дух, който пали.” Тук ясно е показано очистването – Господ ще очисти “дъщерите сионски” с дух, “който пали”.
• Исаиа 6:5-7: ”И казах: горко ми! загинах! защото съм човек с нечисти уста, и живея сред народ също с нечисти уста, - и очите ми видяха Царя, Господа Саваота. Тогава прилетя до мене един от серафимите с разпален в ръка въглен, що бе взел с клещи от жертвеника, докосна се до устата ми и рече: ето, това се докосна до устата ти - и твоето беззаконие се отне от тебе, грехът ти се очисти.”
• В Книга на пророк Варух 3:4, Варух моли Господа да чуе молитвите на “Израилевите умрели”. Молитвите за мъртвите не са необходими за душите в рая, по-скоро ние имаме нужда от техните молитви и застъпничество. А на душите в ада не може нищо да помогне и да ги спаси. Тези души на “Израилевите умрели” са в Чистилището.
• Михей 7:8-9: “Макар да съм паднал, но ще стана; макар да съм в мрак, но Господ е светлина за мене. Аз ще пренасям гнева Господен, - защото съм съгрешил пред Него, - докле реши делото ми и извърши съд над мене; тогава Той ще ме изведе на светло, и аз ще видя правдата Му.” Пророк Михей казва, че той ще “пренася гнева Господен”, понеже е съгрешил пред Бога. Но след като се реши делото му, Бог ще го изведе “на светло” и той ще види Божията правда. Това “пренасяне” на Божия гняв не може да стане в Рая, а от ада никой няма да бъде изведен “на светло” или да види правдата Божия.
• Книга на пророк Захария 9:11: Господ, чрез кръвта на завета, ще освободи “от рова, в който няма вода” Израилевите затворници. Ровът, “в който няма вода”, е Чистилището.
• Малахия 3:3: “и ще седне да претопява и чисти сребро, ще очисти синовете на Левия и ще ги претопи като злато и като сребро, за да принасят жертва Господу с правда.” Тук отново ясно виждаме символиката на пречистването, “претопяването”, за да може жертвата, принесена от синовете на Левия, да бъде “благоприятна Господу” (Малахия 3:4).
• 2 Макавейска 12:43-46: Едно от доказателствата за молитви за мъртвите. Молитвите за мъртвите не са необходими за душите в рая, а на душите в ада нашите молитви не могат да помогнат.

Нов Завет

• Матей 5:22-26: Това е една от притчите на нашия Господ за Чистилището. Той е Съдията, пред Когото ще бъдем предадени в дена на съда, и Той ще даде нашата присъда. Тук Господ ни казва, че ще излезем от затвора, но само след като върнем “и последния кодрант{9}”. Тоест, след като сме заплатили дължимото от нас, ще бъдем пуснати от затвора. Къде ще отидем след това? В геената? Не. Ние вече сме заплатили дължимото.
• Матей 5:48: Иисус ни казва: “И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец.” Ние можем да станем съвършени само чрез пречистване, и това пречистване, ако не е завършило на земята, продължава в Чистилището.
• Матей 12:32: “и ако някой каже дума против Сина Човечески, ще му се прости; но ако някой каже против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят.” Самият наш Господ Иисус Христос ни казва, съвсем ясно и точно, че и “на онзи свят” има прошка. Фразата “на онзи” идва от гръцкото “en to mellonti”, което се отнася към живота след смъртта (вж. напр. Марк 10:30; Лука 18:30; 20:34-35; Ефесяни 1:21). Самата дума “mello” означава 'възнамерявам да направя, да бъда, или да изстрадам нещо’. Прошката, за която ни говори Иисус, не е необходима за душите в рая, а за душите в ада няма прошка. Това още веднъж доказва, че има трето, междинно състояние на душите след смъртта, което Католическата църква нарича Чистилище.
• Матей 18:23-35: притчата за талантите също е пример за Чистилището. Иисус ни говори за господар (Господ), който прощава дълга на свой слуга. Този слуга обаче отказал сам да прости дълга на свой длъжник, който му дължал много по-малко. Разгневен, господарят предава своя слуга на мъчители, “докле да му изплати целия дълг”. Иисус ни кава: :”Тъй и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата си прегрешенията му.” Ние вярваме, че този “затвор”, в който биваме предадени на мъчители, докато изплатим своя дълг, е Чистилището.
• Лука 12:58-59: Иисус ни учи, че ако не простим от сърце на брата си неговите прегрешения, нашият Небесен Отец ще ни предаде на мъчители, докато му изплатим целия дълг. И когато отиваме с “противника си при началството”, да се освободим от него, за да не ни откара при съдията, а съдията да ни предаде на мъчител, който да ни хвърли в тъмница. Думата “противник” в гръцкия език е “antidikos”, и се отнася за дявола (вж. същата дума, използвана за дявола в 1 Петър 5:8), който е обвинител срещу човека (срв. Йов 1:6-12; Захария 3:1; Откровение 12:10), а Бог е съдията. Ако не сме се борили, както е редно, със сатаната и греха в този живот, ще бъдем държани във временно състояние след смъртта си, в тъмница, и няма да излезем от там, докaто не платим дължимото. Тази тъмница е Чистилището.
• Лука 12:47-48: когато дойде Господарят (при Второто пришествие), някои ще бъдат бити много, а други – по-малко, но ще живеят. Това не е нито адът, нито раят – в рая никой не е бит, а душите в ада няма да живеят и да видят Господаря.
• Лука 23:43: Иисус казва на разбойника, разпънат на кръст до Него: “истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая.” Много протестанти вярват, че това е доказателство, че не може да има Чистилище, иначе добрият разбойник не би отишъл “в рая”. Думата, която тук е преведена като “рай”, е еврейската дума “sheol”, която по времето на Христа се е използвала за лоното Авраамово, където са отивали душите на починалите преди Христа праведници. Както вече подробно разгледахме този въпрос по-горе, смисълът на думите на Христа може да е бил различен, тъй като първоначално в Библията не е имало пунктуация. C различна пунктуация, този цитат може да се чете и като: “истина ти казвам днес: ще бъдеш с Мене в рая.” Тоест, възможно е Иисус да е наблегнал на “днес ти казвам”, че някой ден, в бъдеще, ще бъдеш с Мене в рая. Но дори да разгледаме този цитат с обичайната пунктуация, това пак не би могло да се използва за доказателство, че няма Чистилище. Много хора, които принасят искрено покаяние и дела, с които да го подкрепят – молитви, милосърдие, или мъченическа смърт, - могат да бъдат достатъчно очистени, за да влязат в Царството Божие.
• 1 Петър 3:18-20; 1 Петър 4:6: “Той, като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница”. Духовете в тъмница се намират в трето, междинно състояние. Това не са душите на грешниците в ада, и не могат да бъдат душите в рая, където няма “тъмница”. Библията ни казва, че това са душите, “които някога се не покориха, когато Божието дълготърпение ги очакваше”. Макар това да може да бъде сметнато и за доказателство за лоното на Авраам, то е и още едно доказателство за библейската основа на съществуването на междинно състояние на душата след смъртта – има души, които след смъртта не отиват направо в рая или ада.
• 1 Коринтяни 3:10-17: “на всекиго делото ще стане явно: денят ще го покаже”. Нашето дело “чрез огън се открива, и огънят ще изпита, какво е на всекиго делото.” И дори ако нашите дела са не само “злато, сребро, драгоценни камъни”, но и “дървета, сено или слама” – ние можем, въпреки това, да се спасим, но само “както се спасява някой през огън.” Това е един от основните цитати, доказващи както съществуването на Чистилище, така и необходимостта от дела, и тяхната роля в нашето спасение. Основата е една – Христос и истинската вяра в Него. Тази вярат обаче се проявява чрез нас, чрез нашите дела и чрез това, с какво ние “зидаме” върху дадената ни от Христа основа. Ние можем да зидаме със “злато, сребро, драгоценни камъни” – да се придържаме към евангелието и да живеем по него, като следваме примера на Христа. Но върху правилната основа можем да зидаме и с “дървета, сено или слама” – така, както са правели по онова време проповедниците в Коринт. В предишната глава, свети апсотол Павел пише за проповядването и разпространяването на неистинско евангелие, за съсредоточаване върху чудесата и плътската, човешка мъдрост: “и иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост” (1 Коринтяни 1:22). След това свети апостол Павел продължава да пише, като се обръща към самите вярващи: “щом има помежду ви завист, раздори и разногласия, не сте ли плътски и не постъпвате ли по човешки?” И пише на вярващите за това, че ще бъдат съдени според делата си. Делата на всеки един ще станат явни след смъртта, при частния съд, “чрез огън”. И тези души, чиито дела не могат да устоят на Божия огън, ще бъдат ощетени, но сами ще се спасят, тъй като са строили върху правилната основа, която е Христос. Тези души са на хора, живели с истинска вяра и в състояние на благодат, и, мaкaр да имат някои несъвършенства, те ще се спасят, “както се спасява някой през огън.” Причината за този огън са именно несъвършенствата на тези души – техните “дървета, сено или слама”, които те носят със себе си заедно със своите “злато, сребро, драгоценни камъни”.
  Според много протестанти, този цитат може да се тълкува по следния начин: човекът вече е спасен, неговите дела изгарят, делата са горящата сграда, която чевекът е зидал, но самят човек успява да избяга от тази “горяща сграда”, спасява се и е добре. Това звучи добре на пръв поглед – докато се вгледаме в оригиналния текст и разберем неговия смисъл. Думата, преведена като “ощетен”, в гръцкия текст е форма на гръцката дума “zemioo” (“zеmiоthеsetai”). В Стария Завет, в Септуагинта, тази дума е свързана с наказание. В Книга Притчи Соломонови, например, същата дума е използвана в смисъла на наказание за извършено престъпление. “Zemioo” може да означава “нанасям вреда, навреждам, претъпрявам вреда, ощетен съм, понасям нараняване”. Смисълът, заложен в тази дума, и начинът, по който тя е използвана в Стария Завет, са свързани с понасянето на наказания и нараняване, или, по-общо казано, - със страдание.
  Нека сега разгледаме втората част на израза: “но тъй, както”. Протестантите често тълкуват това като метафора – че по милостта на Христа ние сме спасени, но ако не бяхме спасени, щяхме да горим в ада. Това обаче не е правилно тълкуване на стиха, тъй като това, което гори, е самият човек, чиито дела не устояват на огъня, изпитващ, "какво е на всекиго делото”. Хората, за които пише свети апостол Павел, са вярващи, които са спасени. Поради това можем да бъдем сигурни, че този цитат не се отнася за ада. Той не може да се отнася и рая, тъй като там никой не минава през огън и не страда. Гръцката дума, преведена като “тъй”, е предлогът “(h)outo”, който може да се преведе като “същият, точно, именно, същ (еднакъв), по същия начин”. Погледнат в правилния контекст, текстът, написан от свети апостол Павел, ни казва, че на когото делото не устои, ще се спаси по същия начин като през огън, или именно през огън.
  Това става още по-ясно, когато прочетем следващите стихове, в които свети апостол Павел предупреждава вярващите: “Ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори” (1 Коринтяни 3:17). Контекстът тук е повече от ясен: когато зидаме върху правилната основа, която е Христос: (1) “ако някому делото, що е зидал, устои, той ще получи награда” – ще се спаси и ще влезе в Царството Божие; (2) “комуто делото изгори, той ще бъде ощетен, а сам ще се спаси, но тъй, както се спасява някой през огън” – ще се спаси, но след очистване в огън; но (3) който “разори Божия храм, него Бог ще разори” – и душата му няма да се спаси.
  Тоест, човекът е съден според делата си, и ако делата му не устоят на Божия огън, той ще се спаси “тъй, както се спасява някой през огън”, чрез наказание и “изгаряне” – именно, чрез очистващ огън. Тук виждаме, почти дословно, дума по дума, записана католическата доктрина за Чистилището.
• 1 Коринтяни 15:29: “Понеже какво ще сторят тия които се кръщават заради мъртвите ако никак мъртвите не възкръсват? защо ли се и кръщават зарад мъртвите?”{10} Някои богослови смятат, че този стих се отнася за церемония, съществувала по времето на свети апостол Павел. Други вярват, че е много по-вероятно, тук да става въпрос за молитвите и покаянието, принасяни от ранните християни за душите на техните близки, починали в Христа. Основният смисъл на този цитат обаче е следният: сам свети апостол Павел тук пише за, и дори насърчава, дела (било то молитва, милосърдни дела, или определена церемония, съществувала по негово време), принесени за душите на починалите. Никой не би извършвал такива дела за душите на починалите в ада, защото никой не може да се спаси от там, а за душите в рая принасянето на такива дела не е необходимо. Единственото, което остава, е съществуването на междинно, трето състояние на душите на починалите, което Католическата църква нарича Чистилище.
• Ефесяни 4:7-10: “Той е и слязъл по-напред в най-долните места на земята”. “Най-долните места на земята”, в които слиза Христос след смъртта си, е именно Чистилището.
• Филипяни 2:10: “та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно”. Интересен е изразът, използван от свети апостол Павел тук, особено последната дума – всичко “подземно”. Именно всичко “подземно” се е използвало за назоваване на лоното на починалите праведници – за разлика от ада или Царството Божие. И дори след смъртта на Христа на кръста, след като Той вече е освободил от “тъмница” починалите преди Него праведници, – все още свети апостол Павел пише за междинно, трето състояние на душите – за Чистилище.
• Колосяни 1:24: “Сега се радвам в страданията си за вас и подпълвам недостига от скърби Христови в моята плът за тялото Христово, което е църквата”. Свети апостол Павел се радва, че със своите страдания може да “подпълни” “недостига от скърби Христови”. Това е само един от многото подобни примери в Свещеното Писание за това, че има и “допълнително” страдание.
• 2 Тимотей 1:16-18: “Господ да даде милост на дома на Онисифора, защото много пъти ме успокои и се не посрами от веригите ми, но, като дойде в Рим, с голямо старание ме потърси и намери. Нека Господ му даде да намери милост у Него в оня ден; а колко ми услужи той в Ефес, ти по-добре знаеш.” Свети апостол Павел пише своето Второ послание до Тимотея в плен и нарича себе си “окованик” на Господа Иисуса Христа (1:8). Той знае, че краят на живота му е наближава: “Защото аз вече ставам жертва, и времето на моето отхождане настъпи.” (4:6). Ние знаем от писанията на Светите отци на църквата (и по-специално на свети Дионисий, епископ на Коринт, 2 век), че свети апостол Павел е бил убит по същото време, когато свети апостол Петър бива разпънат на обърнат (“петров”) кръст. Свети апостол Петър приема мъченическа смърт през 67 г. сл. Р. Хр. Този цитат е важен, защото по времето, когато свети апостол Павел пише своето второ послание до Тимотея, съвсем скоро преди смъртта си, Онисифор вече е починал (поч. ок. 65-66 г. сл. Р. Хр.). Тоест, тук имаме пример за молитва за душата на вече починал човек – молитва, принесена не от кого да е, но от самия свети апостол Павел. Другият основен момент тук е, че свети апостол Павел не би се молил за душата на Онисифор, ако той вярваше в съществуването само на рай и ад – защото душите в рая нямат нужда от нашите молитви и от милoстта Божия, за която свети апостол Павел пише: “Нека Господ му даде да намери милост у Него в оня ден” (1:18); а на душите в ада нашите молитви не могат да помогнат по никакъв начин. Единственото обяснение е, че свети апостол Павел е вярвал в съществуването на трето, междинно състояние на душата след смъртта, и ченашите молитви могат да помогнат на душите, намиращи се в това състояние.
• Евреи 12:14: “Залягайте да имате мир с всички и светост, без която никой няма да види Господа”. Една от основните цели на нашия живот е придобиването на святост. Без такава святост “никой няма да види Господа”. За да придобием святост, ние трябва да очистим себе си. Затова, през целия ни живот, Господ ни помага да очистим себе си – чрез изпитания, трудности, болки и скърби. Ако ние не успеем да завършим този процес на очистване по време на своя живот, той продължава след смъртта, в Чистилището. “сине мой, не презирай наказанието от Господа и не отпадай духом, кога те изобличава. Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема” (Евреи 12:5-6).
• Евреи 12:23: “към тържествения събор и църквата на първородните, които са написани на небесата, и към Бога, Съдия на всички, и към духовете на праведниците, които са достигнали съвършенство”. Словосъчетанието “които са достигнали съвършенство” е превод на форма на гръцката дума “teleioо”, която означава “да доведа до край, да завърша, да усъвършенствам”. Буквалният превод на “teteleiоmenоn” тук е “които са били направени напълно съвършени”. Тук не говорим за праведници, които са се “самоусъвършенствали” – те са били направени съвършени от Бога. Те са били очистени – било то по време на техния живот на тази земя, било то след смъртта, ако това усъвършенстване не е било завършило при тяхната смърт (така, както се получава за повечето от нас). И тук отново свети апостол Павел прави разлика между “града на живия Бог, небесния Иерусалим”, “тържествения събор и църквата на първородните, които са написани на небесата”, от една страна, и “духовете на праведниците, които са достигнали съвършенство”, от друга. Виждаме, че след смъртта душите на праведниците могат да бъдат в различни състояния – те могат да бъдат в “небесния Иерусалим”, или да бъдат в това състояние, в което ще бъдат “направени напълно съвършени” – в Чистилището.
• Откровение 5:3: “И никой не можеше, нито на небето, нито на земята, нито под земята, да разгърне книгата, нито да я гледа.” Свети Иоан Богослов прави разлика между душите “на небето” и тези “под земята”. Последният израз се е използвал за назоваване на лоното на починалите праведници – за разлика от ада или Царството Божие. Душите, които са “под земята”, са в Чистилището. И дори след смъртта на Христа на кръста, след като Той вече е освободил от “тъмница” починалите преди Него праведници, и до края на света – все още свети Иоан пише за съществуването на междинно, трето състояние на душите.

Светите отци на църквата за Чистилището{11}

Отците на църквата винаги са вярвали в съществуването на очистване на душата след смъртта.

Свети Климент Александрийски{12}
“Вярващият, чрез дисциплина снема от себе си страстите, и преминава към жилището, което е по-добро от предишното, преминава към най-голямото мъчение, взимайки със себе си характерното за него покаяние за греховете, които може да е извършил след кръщението си. Той е измъчван там още, без да е достигнал това, което вижда, че други вече са придобили. Най-големите мъчения са наложени на вярващия, защото Божията праведност е добра, и Неговата доброта е праведна, и макар тези наказания да престават в течение на изкуплението на всеки един, все пак...” (Patres Groeci. IX, col. 332)
Тук свети Климент говори за “жилище”, което е “по-добро от предишното”, и където душата търпи мъчения. Това “по-добро” жилище не може да бъде адът, защото никой не би назовал ада “по-добър” от нашето сегашно жилище в този свят. В същото време, това, че душата търпи мъчения, означава, че това “жилище” за душата след смъртта не може да бъде раят. Единственото обяснение е, че съществува трето, междинно състояние на душата след смъртта, което Католическата църква нарича Чистилище.

“В отвъдния живот ще има два [вида] огън, 'поядащ и вечен огън' (по Исаия 33:14 – б.пр.) за непоправимите, и за останалите, огън, който 'освещава' и 'не пояжда, като огъня в ковачницата' (вж. Исаия 44:12; 54:16 - б.пр.), ‘благоразумен и мъдър’ огън, който прониква в душата, която преминава през него.” (Stromata 8.6)

Тертулиан{13}
“Вярващата вдовица се моли за душата на своя съпруг, и умолява за него [в мястото, състоянието за] временен покой, и за [неговото] участие в първото възкресение, и възнася молитви за него на годишнината от смъртта му.” (За моногамността 10) (On Monogamy 10)
”Това място, лоното Авраамово, макар не в рая, и все пак над ада, предлага на душите на праведниците междинно отпочиване, докато края на всичко доведе до всеобщото възкресение и последната награда.” (Срещу Маркион 4:34) (Against Marcion 4:34)
“Тази алегория на Господа [Матей 5:25-26] ... е изключително ясна и проста по своето значение ... [внимавай, за да не би като] грешник [да нарушиш] съглашението, пред Бог – Съдията ... и да не би Съдията да те предаде на ангела, който да изпълни присъдата, и той да те предаде в затвора на ада, от който няма да излезеш, докато дори най-малкото от твоите престъпления не бъде изплатено във времето преди възкресението. Каква присъда би била по-подходяща от тази? Какво обяснение – по-истинно?” (Душата 35) (The Soul 35)

Ориген{14}
“Ако човек напусне този живот с по-леки грехове, той е осъден на огъня, който изгаря по-леките материали, и подготвя душата за царството Божие, където нищо осквернено не може да влезе. Защото ако върху основата на Христа си зидал не само със злато, сребро и драгоценни камъни (1 Коринтяни 3:12-13), но и с дърво, сено или слама, какво очакваш, когато душата бъде отделена от тялото? Нима ще влезеш в рая със своето дърво, сено и слама и така ще оскверниш царството Божие, или поради тези задръжки ще останеш без, и няма да получиш, награда за своето злато, сребро и драгоценни камъни?Никое от двете не е справедливо. Остава да бъдеш предаден в огъня, който да изгори по-леките материали, защото нашият Бог, за тези, които разбират божествените дела, се нарича пречистващ огън. Но този огън поглъща не създанието, но това, което самото създание е зидало, дърво, сено и слама. Това е проявление на това, че огънят унищожава дървото на нашите прегрешения, и след това ни връща наградата за нашите велики дела.” (Patres Groeci. XIII, col. 445, 448)
“Както Йоан стоеше близо до Йордан сред тези, които идваха да се кръстят, приемайки тези, които изповядваха своите пороци и грехове и отхвърляйки останалите... така и [нашият] Господ Иисус Христос ще стои в река от огън до пламтящ меч и ще кръщава всички тези, които трябва да отидат в рая след смъртта, но които не са очистени... Но тези, които не носят белега на първото кръщение, няма да бъдат кръстени с огнена баня. Един [човек] трябва първо да бъде кръстен с вода и Духа, така, че когато стигне до реката от огън, следите от кръщението с вода и Дух да останат като знак, че той е достоен да получи кръщение с огън в Иисуса Христа.” (Коментар върху Лука, 24та проповед, преди 253 г. сл. Р. Хр.) (Commentary on Luke, 24th Homily, before 253 A.D.)

Свети Аберций Иераполски{15}
“Гражданин на забележителен град, аз издигнах това по време на моя живот, за да имам място за покой за тяло ми. Името ми е Аберций, ученик на Непорочния Пастир, Който пасе своите овце на планината и в полята, Чийто поглед наблюдава навсякъде, Който ме научи на истинските (правоверните – б.пр.) писания на живота. Стоейки тук, аз, Аберций, наредих да бъде изписано това; наистина, аз бях в моята седемдесет и втора година (на живота ми – б.пр.). Нека всеки, който е съгласен с това и който го разбира, да се моли за Аберций.”

Свети Киприян Картагенски{16}
“Едно е да ти бъде простено, [съвсем] друго - да добиеш слава; едно е, когато бъдеш хвърлен в затвора, да не излезеш от там, докато не си платил и последната стотинка; друго - наведнъж да получиш възнаграждение за вярата и куража. Едно е, измъчван от дълги страдания за греховете, да бъдеш очистен и накрая да бъдеш пречистен от огън; друго – да си очистил всички грехове чрез страдания. Едно е, накрая, да бъдеш в тревожно очакване до присъдата Божия в съдния ден; друго – веднага да бъдеш коронясан от Господа. (Писма 51[55]:20) (Letters 51[55]:20)

Свети Кирил Йерусалимски{17}
“После споменаваме също тези, които вече са заспали: първо, патриарсите, пророците, апостолите, и също мъчениците, да може, чрез техните молитви и застъпничество, Бог да приеме нашите молитви, след това споменаваме също светите отци и епископи, които вече са заспали, и, най-просто казано, тези от нас, които вече са заспали. Тъй като вярваме, че ще е от много голяма полза за душите на тези, за които отправяме молитви, докато се извършва тази свята и най-тържествена жертва.” (Катехизисни лекции 23:5:9) (Catechetical Lectures 23:5:9)

Свети Йоан Златоуст{18}
“Нека им помогнем и да ги възпоменем. Ако синовете на Йов бяха очистени от жертвата на баща им, защо ние да се съмняваме, че нашите жертви за мъртвите ще им донесат утеха? Нека не се колебаем да помогнем на тези, които са починали, и да отправим нашите молитви за тях.” (Проповеди в 1 Коринтяни; срв. Йов 1:5) (Homilies on First Corinthians 41:5)
“Не напразно беше постановено от апостолите, че във величествените таинства трябва да се споменават покойниците. Те знаеха, че от това ще има голяма полза за тях, [че това ще бъде от] голяма помощ. Когато цялото събрание стои с повдигнати ръце, свещеническо събрание, и тази величествена Жертва бъде показана, как, когато ние призоваваме Господа, няма да успеем да се застъпим за тях (да ги защитим – б.пр.)? Но това се прави за тези, които са починали във вярата, докато дори катехумените{19} не биват споменавани. ... заслужават всяка утеха, но са лишени от всяка възможност да им се помогне, освен една. И коя е тя? Ние можем да даваме подаяния на бедните за тях.” (Проповеди по Филипяни 3:9-10) (Homilies on Philippians 3:9-10)

Свети Амвросий Медиолански{20}
“Дай покой на Твоя раб Теодосий, този покой, който Ти си приготвил за Твоите светии ... Аз го обичах, и затова ще го последвам в земята на живите; нито ще го оставя, докато чрез сълзи и молитви не го отведа там, където неговите заслуги го призовават, в святата планина Божия.” (Погребална проповед за Теодосий 36-37) (Funeral Sermon of Theodosius 36-37)

Свети Авустин{21}
“Има такава църковна дисциплина, както вярващите знаят, в която имената на мъчениците се четат на глас от това място на олтара на Бога, където молитви не се предлагат за тях. Молитви, обаче, се предлагат за починалите, които възпоменаваме. Неправилно е да се молим за мъченик, на чиито молитви самите ние трябва да се надяваме.” (Проповеди 159:1) (Sermons 159:1)
“Временно наказание някои понасят само в този живот, някои след смъртта, някои – и тук, и след това, но всички те [понасят страдания] преди последния и най-строг съд. Но не всички, които понасят временни наказания след смъртта ще бъдат осъдени на вечни мъки, които ще последват след този съд.” (Божият град 21:13) (The City of God 21:13)
“Това, че трябва да има някакъв огън дори след този живот, не е невероятно ... дали някои от вярващите могат да бъдат спасени, някои по-бавно и някои по-бързо, в зависимост от [тяхната] по-голяма или по-малка обич към добрите неща, които са преходни, чрез един очистващ огън.” (Наръчник за вярата, надеждата и любовта 18:69) (Handbook on Faith, Hope, and Charity l8:69)

Света мъченица Перпетуа{22}
“Аз имах видение на Дионкрат, излизащ от мрачно място, където имаше още няколко души. Той беше ... много жаден, с мръсен изглед и блед; [имаше] рана на лицето си, която имаше при смъртта си. Този Динократ беше мой брат, на седем години, който почина от ужасна болест{23}. За него аз отправях моята молитва; и между мен и него имаше голямо разстояние, така че никой от нас не можеше да се доближи до другия. И аз знаех, че моят брат страда, но вярвах, че моята молитва ще му помогне в неговите страдания; и аз се молих за него всеки ден, докато бях изпратена в тъмницата ... След това се молех за брат ми денем и нощем, стенейки и плачейки, за да може той да бъде пуснат заради мен. После, в деня, в който бяхме в окови, това ми беше показано: Видях това място, което преди беше мрачно, сега беше бляскаво, и Дионкрат, изчистен, утоляваше жаждата си. Той се отдалечи от водата, за да играе, преливащ от радост, както правят децата; и аз се събудих от това видение. Тогава разбрах, че той е отишъл в рая от мястото за наказание.” (Деяния на мъченичеството на Фелицита и Перпетуа, глава iii-x) Acts of the Martyrdom of Felicity and Perpetua, Chapters iii-x)

Свети Василий Велики{24}
“И ако те [християните, които са починали] са понесли рани по време на своята борба (с греха – б.пр.), каквито и да било петна от греха, те биват задържани. Ако, обаче, те биват намерени без рана и без петно, те биват, като непокорени (от греха – б.пр.), отведени при Христа в своя покой.” (Проповеди и псалми) (Homilies and Psalms)
“Колкото до някои по-малки грехове, ние трябва да вярваме, че преди последния съд има очистващ огън. Той, Който е Истина, казва, че който произнесе хула срещу Светия Дух, няма да му бъде простено нито на този, нито на онзи свят. От това изречение можем да заключим, че някои грехове могат да бъдат простени в този век, но някои други – в идещия век (във вечния живот-б.пр.).”

Свети Григорий Ниски{25}
“... той [починалият] не може да вземе участие в божественото, докато не бъде очистен от порочната зараза на своята душа чрез очистващ огън.” (Sermon on the Dead)

Заключение

Спасението на душата е процес, който продължава през целия ни живот, и може да продължи и след смъртта. Началото на този процес е таинството Свето Кръщение, чрез което ние ставаме по благодат това, което Бог е по Своята природа (свети Йоан Дамаскин). Именно чрез това таинство ние ставаме чеда Божии. Този еднократен акт на вяра и очистване на греховете, обаче, далеч не е достатъчен за спасението на душата, и не може да ни предпази от това, да не извършваме грехове, след като вече сме кръстени. Господ ни осиновява при нашето кръщение, но едва след това започва да "вае" и "моделира" душата, да ни оформя и очиства така, че да станем Негови деца и да придобием святост, без която “никой няма да види Господа” (Евреи 12:14). За да придобием святост, ние трябва да очистим себе си. Един от начините, по които можем да очистим себе си, е чрез страдание. Страданието е една от най-големите мистерии в нашия живот. То е част от живота на всички нас - независимо от нашите пол, възраст, раса или вероизповедание. Ние не винаги можем да разберем, защо Господ допуска страданието. Но, както със всяко зло, Бог обръща и страданието в добро. През целия ни живот, Господ ни помага, чрез тези изпитания, трудности, болки и скърби, с които се сблъскваме, да очистим себе си, и по този начин да придобием светост, за да можем да Го видим. Разбира се, за да може това страдание да даде плод, ние трябва да го приемаме с вяра, дори да не разбираме, защо сме изправени пред изпитания, да се уповаваме на Бога, и да принасяме и посвещаваме своето страдание на Него, за да може то да помогне за нашето очистване. Ако ние не успеем да завършим този процес на очистване по време на своя живот, той продължава след смъртта, в Чистилището. “Сине мой, не презирай наказанието от Господа и не отпадай духом, кога те изобличава. Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема” (Евреи 12:5-6).

1. От Свещеното Писание и Свещеното Предание е ясно, че съществува състояние на очистване на душата след смъртта. Това очистване включва някакъв вид болка, чиято цел е премахването на “заразата”, която грехът е причинил на душата на починалия.
2. Това очистване на душата не може да бъде в Царството Божие, тъй като там никой не страда. То не може да бъде в ада, тъй като от там никой няма да излезе и да се спаси.
3. Единственото обяснение е, че съществува трето, междинно състояние на душата след смъртта. Това състояние Католическата църква нарича Чистилище. Светите Отци на църквата, както и Свещеното Писание, също пишат за “жилището, което е по-добро от предишното”, за “два [вида] огън” – тоест, за две различни места за наказание – едното вечно (адът), а другото – временно (Чистилището).
4. Живите могат да помогнат за облекчаване на страданията на починалите чрез молитви за душите в Чистилището, отслужване на Света Литургия за душите на починали близки и роднини, и чрез даването на милостиня.

БЕЛЕЖКИ

1. Свети Августин (354-430 г.) – епископ на Хипон, днес град Анаба, Алжир. Един от Отците на църквата, доктор на църквата (от лат. ‘doctor ecclesiae’), една от най-важните фигури в развитието на западното християнство, патрон на Августинския религиозен орден. Роден на територията на днешен Алжир. Получава образованието си в Северна Африка. Отначало се противи на желанието на майка си да стане християнин, и живее като езичник-интелектуалец. Взима си наложница и става манихеец (една от най-разпространените ирански гностични религии). През 386 г., след като прочита разказ за живота на свети Антоний Велики (ок. 251-356 г.), свети Августин преживява голяма лична криза и решава да стане християнин. Той изоставя заниманията си с реторика, напуска позицията си като преподавател в Милано, изоставя идеята за брак и се посвещава в служба на Бога. Ключ към обръщането му билоследното чудно събитие: един ден, докато бил в своята градина в Милано, свети Августин чува детски глас, който му казва ‘вземи и чети’ (‘tolle lege’). Свети Августин взима най-близката до него книга, която се оказва Послание на свети апостол Павла до Римляни. Той отваря Посланието и попада случайно на 13 глава, 13-14 стих:
   “13. Като в ден, да се държим благоприлично, без да се предаваме нито на срамни гощавки и пиянство, нито на сладострастие и разпътство, нито на раздор и завист;
   14. но облечете се в Господа нашего Иисуса Христа, и грижите за плътта не превръщайте в похоти.”
   (По Библия, издание на Светия Синод, 1998 г.)
   Свети Августин по-късно описва духовните си търсения в своите ‘Изповеди’, които се превръщат в класика както в християнското богословие, така и в световната литература (смята се, че това е първата западна автобиография). Свети Амвросий кръщава свети Августин, заедно със сина му Адеодат (Adeodatus) по време на вечерното пасхално богослужение на Велика Събота 387 г. в Милано. Скоро след това, през 388 г., свети Августин се завръща в Африка. По пътя умират майка му и синът му, и свети Августин остава сам в света, без семейство. След завръщането си, свети Августин продава имуществото си и раздава парите на бедните. Запазва единствено семейният си дом, който превръща в манастир за себе си и няколко души. През 391 г. е ръкоположен за свещеник. Свети Августин става много известен проповедник (запазени са над 350 негови проповеди), и се бори с манихейската религия, към която той сам е принадлежал по-рано. През 396 г. е направен помощник-епископ, и скоро след това става епископ на град Хипон, на която позиция служи до смъртта си през 430 г. По време на служението си активно се бори с ересите. Сред творбите му са ‘За Троицата’ (De trinitate, 400-416), ‘За християнската доктрина’ (De doctrina Christiana, 397-426), ‘Изповеди’ (Confessiones, 397-398), ‘Буквалното значение на Битие” (De Genesi ad litteram), проповеди и слова, и много други богословски творби. От всички Отци на църквата, свети Августин е най-почитан и оказва наи-голямо влияние през средните векове, интелектуален гигант. Почитан от Римокатолическата, Православната (наричан Блажени Августин, или понякога Блажени свети Августин), Ориенталската Православна, Англиканската и Лутеранската църкви. - En.wikipedia.org - Augustine of Hippo


2. Скот Хан (Scott Hahn), “Причини да вярваш“ (“Reasons to believe“). Скот Хан е доктор по богословие, преподавател по Богословие и Свещено Писание във Францисканския университет в Стьобенвил, Охайо. Д-р Хан е бивш презвитериански пастор.


3. Свети Киприян Картагенски (?-258 г.) – епископ на Картаген, Северна Африка, и автор на богословска литература. Роден в знатно езическо семейство. Става християнин и приема кръщение, след което, ок.245/248 г., раздава част от богатството си на бедните в град Картаген. Скоро след кръщението си бива ръкоположен за дякон, и след това – за презвитер. Ок. 249 г. е избран за епископ на Картаген. В историята е запазен случаят с противоречието между свети Киприян и епископите от Африка, и свети папа Стефан I, за кръщението на приеманите в църквата еретици. В Северна Африка било традиция, еретиците, приемани в църквата, да бъдат кръщавани отново. Традицията в Рим, Мавритания и цялата останала църква била кръщението, направено от еретиците, да се смята за валидно, и да не се прави повторно кръщение. Свети Киприян отстоява своята позиция и дори два пъти свиква поместен събор на епископите от Северна Африка, които, заедно с него, да потвърдят необходимостта от повторно кръщение на еретиците. В отговор, свети папа Стефан издава безапелационен декрет, в който забранява “нововъведенията”, тоест повторното кръщение на приеманите в църквата еретици. Този декрет е последван от кореспонденция между свети Киприян и други духовници, както и от още един поместен събор на Северноафриканските епископи. Окончателната развръзка на този проблем не е достигнало до нас. Знаем обаче няколко важни неща: (1) в по-голямата част от Северна Африка, както и в Кападокия (на територията на днешна Турция), по традиция всички езичници, приемани в църквата, са били кръщавани повторно; в цялата останала църква, те са били приемани само с възлагане на ръце; (2) до ден днешен, традицията в Римокатолическата и в повечето Православни църкви отговаря на издадения от свети папа Стефан декрет, а именно – кръщението на други християнски деноминации се приема за валидно, и не се прави повторно кръщение, а само миропомазване (освен при православните, преминали към Римокатолицизма, тъй като те са били помазани по време на таинството Свето Кръщение); (3) и папа Стефан, и свети Киприян, въпреки своите различия, са канонизирани за светци, и са почитани и от Православната, и от Католическата църкви. В края на 256 г., по времето на император Валериан I (упр. 253-260 г.), започва ново гонение на християните. Мъченическа смърт приемат и свети папа Стефан I, и избраният след него свети папа Сикст II. В Северна Африка, свети Киприян смело подготвя християните за очаквания едикт за тяхното преследване, като пише ‘В похвала на мъчениците’ (De exhortatione martyrii), и давайки личен пример, когато той сам е изправен пред римския проконсул на 30 август 257 г. Свети Киприян смело изповядва вярата си. Консулът го изпраща на заточение, по време на което свети Киприян, според възможностите си, утешава християните и заточените с него свещеници. Във видение той вижда своята наближаваща участ. Една година след заточението, свети Киприян бил изпратен отново в Картаген, където бил държан като затворник в своята вила. След назначаването на нов проконсул, свети Киприян е осъден на смърт. Свети Киприян е обезглавен с меч, на открито, пред голямо многжество народ, събрал се да го изпрати в последното му пътуване. Свети Киприян сам съблича дрехите си, коленичи, моли се, завързва очите си и бива обезглавен. Християни погребват тялото му, и на мястото на гроба и на екзекуцията му по-късно са построени църкви, впоследстиве разрушени при нападението на племето на вандалите. Най-важната творба на свети Киприян е ‘За църковното единство’ (De unitate ecclesiae), в която той пише: “Бог не е Отец на този, за когото църквата не е майка;... тези, които се събират другаде, извън църквата, разпиляват църквата Христова” (vi) “нито има друг дом за вярващите, освен едната Църква” (ix). Запазени са също 81 негови писма, които представят жива картина на времето, в което живее свети Киприян. Сред творбите му са трактати върху молитвата Отче наш, За скормността на облеклото на девиците, ‘За морала’, ‘За даването на милостиня’ и др. Почитан от Католическата, Православната, Ориенталските Православни, Англиканската и Лутеранската църкви. - Католическа енциклопедия


4. По данни от Faith versus Works - Justification by faith alone;


5. По данни от Indulgences; Primer on Indulgences; Myths about Indulgences; This Rock, Volume 5, Issue 4; и с любезното съдействие на северноамериканския католически апологет Марк Бонокоре


6. Библия, съвременен превод, 2004 г.


7. Макавеи – от Иуда Макавейски. Те сформират еврейска армия, която освобождава част от Израелското царство от елинистичната династия на Селевкидите. Основават Хасмонейската династия, която управлява от 164 г. пр. Р. Хр. до 63 г. пр. Р. Хр. Макавеите утвърждават юдаизма, разширяват израелските граници и намаляват влиянието на елинизма. - En.Wikipedia.org - Maccabees


8. Йосиф Флавий (37-95/101 г. сл. Р. Хр.) – древен еврейски историк и писател. От рода на Хасмонеите. Отличен познавач на религията и културата на своя народ, често цитиран от авторитетни историци. - Bg.Wikipedia.org - Йосиф Флавий


9. Кодрант – малка римска монета.


10. Този цитат е по Цариградския превод на Свещеното Писание на български език. Преводът на този стих е по-точен от неговия превБиблия, Цариградски превод; Предлогът, използван в гръцкия текст, ‘huper’, който православната Библия превежда като “вярвайки във възкресението” (словосъчетание, добавено с наклонен (Italic) шрифт), означава всъщност ‘над, отвъд, заради, от името на’. По тази причина, по-правилни и по-близки до първоначалния смисъл на израза в случая са другите преводи на този стих на български език (Цариградски превод, Съвременен превод 2004, Протестантски превод и др.), които превеждат това като “тия, които се кръщават заради мъртвите”. Руският синодален превод на този стих гласи “крестящиеся для мертвых”. Различните версии на Библията, на различни езици (английски, френски, немски) също превеждат това словосъчетание като “заради мъртвите” или “от името на мъртвите”. – б. пр.


11. Този раздел е създаден по данни от Purgatory - The Early Church Fathersи Does the Catholic Church Still believe in Purgatory?


12. Свети Климент Александрийски (роден Тит Флавий Клемент) (ок. 150-211/216 г. сл. Р. Хр.) – един от най-изявените учители на Александрийската църква. Той обединява гръцката философска традиция с християнската вяра. - En.Wikipedia.org - Clement of Alexandria


13. Квинт Септимий Флоренс Тертулиан, известен като Тертулиан (ок. 160-220 г. сл. Р. Хр.) – ранно-християнски автор, първият автор на християнска литература на латински. Хриситянски апологет и полемик срещу ересите. Най-известен със създаването на термина 'Троица'и с даването на първата дефиниция за Троицата като 'три Лица, една същност', от латински 'tres Personae, una Substantia', от гръцки 'treis Hypostases, Homoousios', откъдето идва и българският превод за 'три ипостаса, една същност'. Към края на живота си (след 206 г.) преминава към еретиците-монтанисти. - En.Wikipedia.org - Tertullian


14. Ориген (ок. 185-253/254 г.) – раннохристиянски богослов, един от най-изявените Отци на ранната църква. Баща му се увенчава с мъченическа смърт по време на гоненията в Александрия ок. 202 г. Ориген, едва на 17 год., поема грижите за майка си и своите 6 братя. Той ги издържа, като става учител (той самият е получил отлично образование), продава свои ръкописи, както и с помощта на една знатна дама, впечатлена от талантливия младеж. Той поема, след оттеглянето на свети Климент Александрийски, ръководството на Александрийската богословска школа. Заемането на този пост от Ориген бива благословено от александрийския патриарх Деметрий (Demetrius) (патриарх 189-232 г.) (според свети Евсевий, ‘Църковна история’ VI.2; St. Jerome, "De viris illust.", liv). От школата започват своя път много светци, изповедници на вярата и мъченици. Александрийският патриарх отначало поддържал Ориген, но по-късно между тях се появяват противоречия. Повод за тях става ръкоположението на Ориген, защото той бил ръкоположен без знанието на патриарха. Според свети Евсевий (‘Църковна история’ VI, viii), патриарх Деметрий започва да завижда на нарастващото влияние на Ориген. Ориген напуска Египет през 231 г. и се премества в Кесария, на територията на днешна Палестина, където се установява през 232 г. Там той основава ново училище и продължава да пише богословски трудове. Преследван, хвърлен в затвора и жестоко изтезаван по време на гонението срещу християните, заповядано от римския император Деций Траян (император 249-251 г.). Макар Ориген да е още жив при смъртта на император Деций пре 251 г., той все още страда физически и носи последствията от преживените мъчения. Именно от това и умира няколко години по-късно, ок. 253/254 г. Сред учениците на Ориген е бил Свети Григорий Чудотворец, епископ Неокесарийски (213-270 г.). Ориген оставя огромно богословско творчество. Свети Епифаний Кипърски (ок. 310-403 г.) оценява твочеството му на не по-малко от 6000 отделни творби. - Католическа енциклопедия


15. Свети Аберций (или Аберкий) Иераполски (? – поч. ок. 167 г. сл. Р. Хр.) – епископ на Иерапол във Фригия по времето на Марк Аврелий (римски император 161-180 г. сл. Р. Хр.), наследник на свети Папий Иераполски (епископ на Иерапол, поч. ок. 155/165 г. сл. Р. Хр.). Проповядва в Сирия и Месопотамия, поради което често наричан “равноапостол”. Сред неговите творби, за които ние знаем, са “Послание до император Марк Аврелий”, както и “Книга за дисциплината” – книга, насочена към свещениците. И двете са загубени, но откъси от тях са запазени в по-късни творби на свети отци на църквата. Единствената му запазена творба е “Надписът на Аберций” (“Inscription of Abercius”) – епитафия, която свети Аберций сам написва за себе си скоро преди смъртта си, който надпис се съхранява в Музея на Ватикана. Почитан от Католическата и Православната църкви. - En.Wikipedia.org - Abercius of Hieropolis; En.Wikipedia.org - Inscription of Abercius


16. Свети Киприян Картагенски (?-258 г.) – епископ на Картаген, Северна Африка, и автор на богословска литература. Роден в знатно езическо семейство. Става християнин и приема кръщение, след което, ок.245/248 г., раздава част от богатството си на бедните в град Картаген. Скоро след кръщението си бива ръкоположен за дякон, и след това – за презвитер. Ок. 249 г. е избран за епископ на Картаген. В историята е запазен случаят с противоречието между свети Киприян и епископите от Африка, и свети папа Стефан I, за кръщението на приеманите в църквата еретици. В Северна Африка било традиция, еретиците, приемани в църквата, да бъдат кръщавани отново. Традицията в Рим, Мавритания и цялата останала църква била кръщението, направено от еретиците, да се смята за валидно, и да не се прави повторно кръщение. Свети Киприян отстоява своята позиция и дори два пъти свиква поместен събор на епископите от Северна Африка, които, заедно с него, да потвърдят необходимостта от повторно кръщение на еретиците. В отговор, свети папа Стефан издава безапелационен декрет, в който забранява “нововъведенията”, тоест повторното кръщение на приеманите в църквата еретици. Този декрет е последван от кореспонденция между свети Киприян и други духовници, както и от още един поместен събор на Северноафриканските епископи. Окончателната развръзка на този проблем не е достигнало до нас. Знаем обаче няколко важни неща: (1) в по-голямата част от Северна Африка, както и в Кападокия (на територията на днешна Турция), по традиция всички езичници, приемани в църквата, са били кръщавани повторно; в цялата останала църква, те са били приемани само с възлагане на ръце; (2) до ден днешен, традицията в Римокатолическата и в повечето Православни църкви отговаря на издадения от свети папа Стефан декрет, а именно – кръщението на други християнски деноминации се приема за валидно, и не се прави повторно кръщение, а само миропомазване (освен при православните, преминали към Римокатолицизма, тъй като те са били помазани по време на таинството Свето Кръщение); (3) и папа Стефан, и свети Киприян, въпреки своите различия, са канонизирани за светци, и са почитани и от Православната, и от Католическата църкви. В края на 256 г., по времето на император Валериан I (упр. 253-260 г.), започва ново гонение на християните. Мъченическа смърт приемат и свети папа Стефан I, и избраният след него свети папа Сикст II. В Северна Африка, свети Киприян смело подготвя християните за очаквания едикт за тяхното преследване, като пише ‘В похвала на мъчениците’ (De exhortatione martyrii), и давайки личен пример, когато той сам е изправен пред римския проконсул на 30 август 257 г. Свети Киприян смело изповядва вярата си. Консулът го изпраща на заточение, по време на което свети Киприян, според възможностите си, утешава християните и заточените с него свещеници. Във видение той вижда своята наближаваща участ. Една година след заточението, свети Киприян бил изпратен отново в Картаген, където бил държан като затворник в своята вила. След назначаването на нов проконсул, свети Киприян е осъден на смърт. Свети Киприян е обезглавен с меч, на открито, пред голямо многжество народ, събрал се да го изпрати в последното му пътуване. Свети Киприян сам съблича дрехите си, коленичи, моли се, завързва очите си и бива обезглавен. Християни погребват тялото му, и на мястото на гроба и на екзекуцията му по-късно са построени църкви, впоследстиве разрушени при нападението на племето на вандалите. Най-важната творба на свети Киприян е ‘За църковното единство’ (De unitate ecclesiae), в която той пише: “Бог не е Отец на този, за когото църквата не е майка;... тези, които се събират другаде, извън църквата, разпиляват църквата Христова” (vi) “нито има друг дом за вярващите, освен едната Църква” (ix). Запазени са също 81 негови писма, които представят жива картина на времето, в което живее свети Киприян. Сред творбите му са трактати върху молитвата Отче наш, За скормността на облеклото на девиците, ‘За морала’, ‘За даването на милостиня’ и др. Почитан от Католическата, Православната, Ориенталските Православни, Англиканската и Лутеранската църкви. - Католическа енциклопедия


17. Свети Кирил Йерусалимски (ок. 313/315-386 г.) – изтъкнат богослов, един от Отците на църквата. Малко е известно за живота на свети Кирил преди ръкоположението му. Ръкоположен за дякон през 335 г. от епископ свети Макарий Йерусалимски, и за свещеник осем години по-късно от епископ свети Максим. Около 350 г. свети Кирил наследява свети Максим като епископ на Йерусалим. Отделяйки се от своя митрополит, Акаций Кесарийски, епископ на Кесария и поддръжник на еретика Арий, свети Кирил си навлича гнева на Акаций. Епископ Акаций свиква събор през 358 г., на който свети Кирил е изгонен от Йерусалим и заточен в град Тарс, на територията на днешна Турция. От друга страна, помирителният събор Селевка (Seleucia, днес град Silifke в Турция) през следващата година сваля епископ Акаций от замената от него длъжност, и свети Кирил се връща в Йерусалим. През 360 г. свети Кирил отново е изгонен от града чрез влиянието на приближени на митрополита. След възкачването на престола на император Юлиан Апостат през 360 г., на свети Кирил е позволено да се завърне в Йерусалим. Още веднъж, свети Кирил е изгонен от града през 367 г. и се завръща след възкачването на престола на император Грациан през 375 г. След това, до смъртта си през 386 г., свети Кирил остава в Йерусалим като епископ на града. През 381 г. свети Кирил взима участие във събора в Константинопол, по-късно (през 451 г., на събора в Халкидон) признат като Втори Вселенски събор. На този събор свети Кирил гласува за приемане термина ‘единосъщен’ (homooussios), който не е искал да приеме в началото на служението си като епископ, но след дълги години борба с арианската ерес и нейните привърженици, вече убеден, че това е единственият подходящ термин. Сред творбите на свети Кирил са 23 катехизисни лекции, които свети Кирил изнася още като презвитер през 347 или 348 г.. Всяка лекция се коментира отделен текст от Писанията. Последните му лекции засягат Таинството на Кръщението, Конфирмацията (Миропомазването) и Светата Евхаристия. Почитан от Римокатолическата, Православната и Англиканската църкви. - En.Wikipedia.org - Cyril of Jerusalem


18. Свети Йоан Златоуст (ок. 347-407 г.) – архиепископ на Константинопол, един от Отците на Църквата, най-изтъкнатият доктор (от лат. ‘doctor ecclesiae’) на гръцката църква и най-големият проповедник, говорил някога от амвона. За първи път наречен ‘Златоуст’ от папа Вигилий (папа 537-555 г.) през 553 г. Един от тримата светители на Православната църква, заедно със свети Василий Велики и свети Григорий Богослов. Роден в Атиохия във време, когато този втори най-голям град в източната част на Римската империя е разкъсван от борбите между различни религии, ереси и противоречия между християнското население заради схизмата между епископите Мелетий и Павлиний. Бащата на свети Йоан бил високопоставен военен в сирийската армия. Той умира скоро след раждането на Йоан, и майка, му, едва на 20 години, остава сама с две деца – Йоан и по-голямата му сестра. За щастие, майката на свети Йоан била жена със силен характер и висока интелигентност. Тя възпитала Йоан в благочестие и му дала отлично образование, като го пратила да учи в най-добрите училища в Антиохия (макар по отношение на морала и религията в тези училища да не могат да се кажат много положителни неща). Около 367 г. се случва повратно в живота на свети Йоан събитие – той среща за първи път антиохийския патриарх свети Мелетий (патр. 360-381 г.). Неговият честен, мек и обаятелен характер до такава стеопен впечатляват свети Йоан, че той скоро започва да се оттегля от изучаването на светски науки и се посвещава на аскетичен и религиозен живот. Около три години по-късно Йоан приема Свето Кръщение и започва да служи като четец. Търсейки по-съвършен живот, младият духовник се присъединява към една от аскетичните общности близо до Антиохия. От това време датират и първите му творби, засягащи монашеството и аскетиката. 4 години по-късно, свети Йоан се посвещава на отшелнически живот в една пещера близо до Антиохия. Той остава там в продължение на две години, но тъй като дългите бдения и пост се отразяват на здравето му, свети Йоан се връща в Антиохия, за да възстанови здравето си, и започва отново да служи като четец. Вероятно в началото на 381 г., свети Йоан е ръкоположен за дякон от свети Мелетий. Едновременно с изпълняване на своите задължения, свети Йоан продължава да пише богословски творби. Най-верятно по това време той пише първата си книга, ‘За свещенството’. През 386 г. свети Йоан е ръкоположен за свещеник, и оттогава неговото значение в църковната история започва да нараства. През следващите дванадесет години, свети Йоан се занимава основно с проповядрване. Неговите проповеди, обясняващи последователно Свещеното Писание, предстваляват неизчерпаемо съкровище от догматично, морално и историческо познание за периода 4-5 век. Славата на свети Йоан се разпространява из цялата Византийска империя и особено в столицата Константинопол. През 398 г. император Аркадий (упр. 377/378-408 г.), по препоръка на своя министър Евтропий, решава да разреши съперничеството за мястото на константинополски епископ, като назначи свети Йоан. Свети Йоан пристига в Константинопол, и е ръкополжен за епископ от александрийския патриарх Теофил на 26 февруари 398 г. Първият акт на новия епископ Йоан е да помири антиохийския патриарх Флавий с Рим. Свети Йоан намалява рязко разходите на епископата, прекратявайки честите преди това банкети. Бедните бързо обикнали своя епископ, често аплодирали проповедите му, и не забравяли грижите му за бедните и това, че през първата година от назначаването си за епископ, свети Йоан, с парите, спестени от премахнатите от него банкети, построил голяма болница. Застъпвайки се за онеправданите, свети Йоан си спечелва врагове в императорския двор. Много знатни дами се оплакват от строгия епископ. Накрая дори императрицата, несправедливо отнела лозето на една вдовица, се противопоставя на свети Йоан, когато той се застъпва за вдовицата. Всичко това постепенно води до отчуждение между императорския двор и епископата. По време на Халкидонския събор, състоял се през 403 г., свикан от неговия враг, александрийския патриарх Теофил, е лишен от сан, но паството му го връща на патриаршеския престол. Като патриарх на Константинопол, три пъти е бил изпращан на заточение поради намесата на императорския двор в делата на църквата. До края на живота си свети Йоан Златоуст е жертва на църковни интриги и преследване, но не прекратява своята мисионерска и проповедническа дейност. Умира на 14 септември 407 г., по време на заточение в Комана, в Кападокия, Мала Азия. Обширното богословско творчество на свети Йоан може да бъде разделено на три основни части: (1) ранните творби на свети Йоан са предимно кратки композиции; (2) проповеди, които включват коментари върху Свещеното Писание, групи проповеди на определена тема, и единични проповеди; (3) писма. Почитан от Римокатолическата, Православната, Ориенталската Православна, Англиканската и Лутеранската църкви. - Католическа енциклопедия


19. Катехумен – който се подготвя за Свето Кръщение, но все още не е кръстен.


20. Свети Амвросий Медиолански (ок. 337/340-397 г.) – епископ от Милано, който става една от най-влиятелните личности в църквата през 4 век. Един от 4-мата основни Доктори на църквата (от лат. ‘doctor ecclesiae’). Роден в римско християнско семейство. Неговият брат, Сатирий (Satyrus of MIlan), и сестра му Марцелина (или Марчелина, saint Marcellina), също са светци. Като епископ на Милано, избран от своите съграждани заради голямата си популярност и добродетели, води усилена борба с арианската ерес. Много милостив към бедните, на които раздава своето имущество след избирането си за епископ. Води аскетичен начин на живот. Като богослов, свети Амвросий е сравняван със свети Иероним (ок. 347-420 г.), свети Августин (ок. 354-430 г.) (и двамата почитани и от Римокатолическата, и от Православната църкви), както и със свети папа Григорий I (ок. 540-604 г.). Сред творбите му са ‘Светият Дух’ (De Spiritu Sancto; The Holy Spirit), ‘За таинството на въплъщението Господне’ (De incarnationis Dominicae sacramento), коментари върху Стария и Новия Завет, 91 писма, колекция от химни, запазени откъси от негови проповеди и много други. Почитан от Римокатолическата, Православната, Ориенталската Православна, Англиканската и Лутеранската църкви. - En.Wikipedia.org - Ambrose


21. Свети Августин (354-430 г.) – епископ на Хипон, днес град Анаба, Алжир. Един от Отците на църквата, доктор на църквата (от лат. ‘doctor ecclesiae’), една от най-важните фигури в развитието на западното християнство, патрон на Августинския религиозен орден. Роден на територията на днешен Алжир. Получава образованието си в Северна Африка. Отначало се противи на желанието на майка си да стане християнин, и живее като езичник-интелектуалец. Взима си наложница и става манихеец (една от най-разпространените ирански гностични религии). През 386 г., след като прочита разказ за живота на свети Антоний Велики (ок. 251-356 г.), свети Августин преживява голяма лична криза и решава да стане християнин. Той изоставя заниманията си с реторика, напуска позицията си като преподавател в Милано, изоставя идеята за брак и се посвещава в служба на Бога. Ключ към обръщането му билоследното чудно събитие: един ден, докато бил в своята градина в Милано, свети Августин чува детски глас, който му казва ‘вземи и чети’ (‘tolle lege’). Свети Августин взима най-близката до него книга, която се оказва Послание на свети апостол Павла до Римляни. Той отваря Посланието и попада случайно на 13 глава, 13-14 стих:
    “13. Като в ден, да се държим благоприлично, без да се предаваме нито на срамни гощавки и пиянство, нито на сладострастие и разпътство, нито на раздор и завист;
    14. но облечете се в Господа нашего Иисуса Христа, и грижите за плътта не превръщайте в похоти.”
    (По Библия, издание на Светия Синод, 1998 г.)
    Свети Августин по-късно описва духовните си търсения в своите ‘Изповеди’, които се превръщат в класика както в християнското богословие, така и в световната литература (смята се, че това е първата западна автобиография). Свети Амвросий кръщава свети Августин, заедно със сина му Адеодат (Adeodatus) по време на вечерното пасхално богослужение на Велика Събота 387 г. в Милано. Скоро след това, през 388 г., свети Августин се завръща в Африка. По пътя умират майка му и синът му, и свети Августин остава сам в света, без семейство. След завръщането си, свети Августин продава имуществото си и раздава парите на бедните. Запазва единствено семейният си дом, който превръща в манастир за себе си и няколко души. През 391 г. е ръкоположен за свещеник. Свети Августин става много известен проповедник (запазени са над 350 негови проповеди), и се бори с манихейската религия, към която той сам е принадлежал по-рано. През 396 г. е направен помощник-епископ, и скоро след това става епископ на град Хипон, на която позиция служи до смъртта си през 430 г. По време на служението си активно се бори с ересите. Сред творбите му са ‘За Троицата’ (De trinitate, 400-416), ‘За християнската доктрина’ (De doctrina Christiana, 397-426), ‘Изповеди’ (Confessiones, 397-398), ‘Буквалното значение на Битие” (De Genesi ad litteram), проповеди и слова, и много други богословски творби. От всички Отци на църквата, свети Августин е най-почитан и оказва наи-голямо влияние през средните векове, интелектуален гигант. Почитан от Римокатолическата, Православната (наричан Блажени Августин, или понякога Блажени свети Августин), Ориенталската Православна, Англиканската и Лутеранската църкви. - En.Wikipedia.org - Augustine of Hippo


22. Свети мъченици Перпетуа и Фелицита (поч. на 7 март 203 г.) – християнски мъченици от трети век. Перпетуа била на 22 год., съпруга на благородник, кърмеща майка. Фелицита, която била бременна, била нейна прислужница. Двете приели мъченическа смърт в Картаген, Северна Африка, по време на гонението на император Септимий Север (римски император 193-211 г.). Спомените на света Перпетуа били записани по време на нейния престой в затвора, преди мъченическата й смърт. - En.Wikipedia.org - Perpetua and Felicity; Википедия - Фелицитата и Перпетуя


23. Тук света мъченица Перпетуа пише за своя брат Дионкрат, починал, некръстен, на седем годишна възраст от болест, която обезобразява тялото. Чистилището, или очистването на душата след смъртта и 'кръщаването' й с огън, е начинът, по който можем да обясним, как се спасяват тези, които не са знаели за Христа и не са били кръстени в името на Отца, Сина и Светия Дух, но които са търсили с искрено сърце Бога и истината за Него.


24. Свети Василий Велики (ок. 330-379 г.) - архиепископ на Кесария Кападокийска, на територията на днешна Турция. Той е един от тримата светители на църквата (заедно със свети Григорий Богослов и свети Йоан Златоуст), почитан и от Римокатолическата, и от Православната църкви, а в Римокатолическата църква е наричан също доктор на църквата (от лат. ‘doctor ecclesiae’). Четирима от братята и сестрите на свети Василий, както и дядо му по майчина линия, са светци. Роден в Кесария, в Кападокия (на територията на днешна Турция). Получава образованието си в Кесария заедно със свети Григорий Богослов, с когото стават приятели за цял живот. Заедно със свети Григорий продължават образованието си в Константинопол, след което прекарват шест години в Атина. След завръщането си от Атина в Кесария, свети Василий за кратко преподава и се занимава с право. По-малко от година след завръщането му, животът му се променя коренно, когато чува за първи път проповедите на Евстатий от град Сивас (Sebastia, на територията на днешна Армения). Макар Евстатий да основава сектата на македонитите и открито да поддържа арианите, той е бил харизматична фигура, един от присъствалите на Първия Вселенски събор в Никея, и оказва голямо влияние върху свети Василий Велики. Свети Василий прекратява своите занимания с преподаване и право, приема Свето Кръщение и през 357 г. предприема пътуване до Палестина, Египет, Сирия и Месопотамия, където изучава аскетика и монастицизъм. След завръщането си, свети Василий раздава богатството си на бедните и за кратко се установява близо до Нео-Кесария. До 358 г. около него се събира група ученици, заедно с брат му Петър. Заедно те основават манастир в семейното си имение в Понт. Към тях се присъединяват овдовялата майка на свети Василий – Емелия, сестра му Макрина и няколко други жени. Те посвещават живота си на молитва, благотворителност и помощ за ближните. През 362 г. свети Василий е ръкоположен за дякон, и, заедно със свети Григорий Богослов, прекарва следващите няколко години в борба с арианската ерес. През 370 г. свети Василий е избран за епископ на родния си град Кесария. По време на служението си той раздава малкото останало му имущество, организира кухня за бедните по време на глад, помага на крадци и блудници да започнат нов живот. Свети Василий умира през 379 г. от заболяване на черния дроб, чието развитие вероятно е било ускорено от строгия аскетичен живот, който той води. Основните му творби са 'За Светия Дух' (On the Holy Spirit), три книги срещу арианеца Евномий, проповеди върху шестте дни на сътворението на света и др. Свети Василий е най-известен с правилата за монашески живот, които създава, съсредоточени върху живота в монашеската общност, литургичните молитви и труда. Почитан от Римокатолическата, Православната, Епископалната, Англиканската и Лутеранската църкви. - En.Wikipedia.org - Basil of Caesarea


25. Свети Григорий Ниски (ок. 335-394 г.) – епископ на град Ниса (Nyssa), сега Невшехир, на територията на днешна Турция. По-малък брат на свети Василий Велики и добър приятел на свети Григорий Богослов. Според някои историци, света дякониса Теосевия е била негова съпруга, докато според други тя, както и света Макрина, са негови сестри. Свети Григорий Ниски, заедно с брат си свети Василий Велики и със свети Григорий Богослов, са наричани Кападокийските отци. Те се опитват да докажат християнската философия като превъзхождаща гръцката философия. Двете основни творби на свети Григорий са: неговата доктрина за Светата Троица, която е развитие на теологията на брат му свети Василий, и на техния общ прител – свети Григорий; и неговото духовно богословие, което поставя Бога като безкраен (безпределен, безграничен – б. пр.), а спасението – като потенциално универсално спасение. Почитан от Римокатолическата, Православната, Ориенталските Православни, Англиканската и Лутеранската църкви. - En.Wikipedia.org - Gregory of Nyssa